— Добре — казвам аз. — Но не се отдалечавай. Ще се върна за теб.
Очите му се затварят от болката, но той кимва. Протягам се, докосвам бузата му и прокарвам пръсти по брадичката му.
— Пази се.
— Ще се пазя. И ти се пази.
— Сериозна съм, Ейо. Ти… ти си всичко, което ми остана — прошепвам.
— Върви, Пиа.
Побягвам.
Ейо не е излъгал. В селото цари оживление. Мъжете пълнят кратуните си с кураре и дори жените събират стрели. Обикалям колибите и търся Ачири или Лури.
Внезапно нечия ръка ме дърпа изотзад за тениската, завърта ме и се оказвам очи в очи с Бурако. Лицето му е като прорязано от линия червена боя, а ръката му е насочила — безсмислено — нож към гърлото ми.
— Ти — изсъсква той и ме разклаща. — Караиба! Дошла си да си довършиш работата? — пита на езика на Ай’оа. — Дошла си да убиеш децата, нали? Дошла си да пиеш кръвта им? Убийца!
— Не! Разбира се, че не! Дойдох да помогна…
— Лъжкиня! — Опира ножа до гърлото ми и се чудя какво според него ще постигне.
— Спри! — чувам писклив глас и Ейми се появява до него. — Пусни я! Тя ме спаси!
Бурако поглежда несигурно от мен към Ейми, но не отслабва хватката си.
Ейми слага ръце на кръста си и го пронизва с очи.
— Казах, че тя ме спаси. Тя е на наша страна, Бурако!
При други обстоятелства би ми било забавно да гледам как се опитва да сплаши мускулест воин. Сега само въздъхвам с облекчение, когато той ме пуска. Но в очите му продължава да има недоверие. Не мога да го виня.
Ейми ме прегръща през кръста.
— Ти си тук! Пиа!
— Да — отвръщам. — А ръката ти, Ейми? Как е?
— Добре е! — Някой й е направил по-стегната и по-добра превръзка и съм щастлива, че изглежда е спряла кървенето. Също се радвам, че Е13 не я е оставил в несвяст… или по-зле. Но не съжалявам, че използвах серума върху нея — ако не го бях направила, може би нямаше да е жива.
Ейми се оглежда наоколо.
— Къде е Ейо?
— Идва. Ранен е, но ще се оправи. — По-добре да се оправи, защото иначе ще го убия. — Къде са Ачири и Капукири?
Тя ме повежда. Ай’оа ме поздравяват, когато минавам покрай тях, но не прекъсват приготовленията си. Лицата им са гневни, неумолими и изрисувани с червена боя. Никога досега не съм ги виждала такива. Няма и следа от обичайното им спокойствие и приветливост. Напомнят ми на мравките на чичо Уил: диви и смъртоносни.
— Ачири! — Виждам старейшината и се затичвам към нея. Тя рисува страшни назъбени линии с кървав цвят по лицето на Лури. Обръщам се към нея на езика на Ай’оа. — Ачири, трябва да ме изслушаш!
Тя не спира да рисува, но пита:
— Какво има, птичке Пиа? Къде е Далекоходеца?
— Ранен е. В джунглата. Можеш ли да изпратиш някой да му помогне?
Ачири кимва, прави знак на мъжете и им нарежда да го потърсят.
Продължавам:
— Той ме изпрати да ви кажа… Не можете да нападнете Литъл Кейм!
Тя оглежда работата си и кимва.
— Върви, Лури. — Лури ми се усмихва и тръгва. Ачири избърсва ръце в полата си и се обръща към мен.
— Това пък какво е сега? Първо, Ейми идва и ни казва, че лоши хора са се опитали да я убият, а ти си й помогнала да избяга. После Ейо хуква да те търси и не се връща. Появяваш се ти и ми казваш, че не трябва да се защитим от тези, които убиват децата ни? — Намръщва се към Ейми. — Дори и тези деца да са достатъчно глупави да се скитат сами!
Ейми също й се намръщва.
— Трябваше да върна на Пиа огърлицата й!
— Глупаво момиче! — скарва й се Ачири. — И затова тръгна сама из джунглата? Тц! — Тя отново поглежда към мен. — Кажи ми, птичке Пиа, трябва ли да се хвърлим в краката на тези чужденци и да бъдем избити?
Отстъпвам назад, уплашена от силата й — и от гневните червени линии, изрисувани по лицето й.
— Не! Разбира се, че не! От всички хора аз най-добре разбирам защо трябва да се биете! Но те имат пушки, Ачири, и много Ай’оа ще умрат, ако се изправят така срещу тях!
Тя се замисля, но Бурако внезапно изниква до мен и заговаря на езика на Ай’оа.
— Ще се бием! Не слушай чуждото момиче! Виж каква беда ни донесе то!
— Млъкни, Бурако! — изръмжава Ачири. — Капукири! Ела!
Шаманът идва с накуцване. Само той не е изрисувал лицето си. Ачири ме посочва.
— Пиа казва, че не бива да се бием. Бурако казва, че трябва. Ейо Далекоходеца все още не се е върнал. — Тя вдига ръце. — Да се бием или да не се бием? Чувам много гласове и виждам много пръсти, сочещи в различни посоки! Кажи ми, Капукири, виждаш ли по кой път трябва да тръгнем?