Лури повдига брадичката ми с пръст.
— Малка Тапумири, на света има чудовища. — Тя затъква едно стъбло елизиум зад ухото ми, погалва косата ми и се усмихва. — Но ти не си едно от тях. Не поемай в сърцето си теглото на умрелите. Остави това на боговете. Смъртта невинаги е тъжна — за някои е вход към свят, в който всеки пие от иреса и става безсмъртен.
Взирам се в нея и усещам в очите си непотичащи сълзи. Това са красиви думи, но премахват съвсем малка част от болката ми.
Виждам през долината, че воините, изпратени да търсят Ейо, се връщат. Ейо не е с тях. Поемам дълбоко въздух и очите ми се премрежват от сълзи. Лури нежно обръща лицето ми към себе си, за да ме погледне в очите.
— Ейо е силен и знае как да се грижи за себе си. Не се тревожи за него сега.
Дъхът ми продължава да замръзва в гърлото и едва се сдържам да не се втурна в джунглата. Но му обещавам, че ще се грижа за Ай’оа и няма да добавя нарушено обещание към злото, което моят живот е причинил на света.
Когато събираме всички цветя, тръгваме към реката. Става късно — трябва да се движим по-бързо, но не мога да ги насилвам. Мисля си, че за Ай’оа това, което правим, е нещо като духовен ритуал. Може би ще се превърне в традиция. Може би всяка година ще идват в долината, изпълнена с някакъв вид цветя, ще ги берат и ще ги носят до реката. Може би след сто години ще продължат да го правят и ще разказват историята на птичката Пиа, без да са сигурни какво точно се е случило, но все едно ще я честват и ще й отдават почит.
Съжалявам, че не съм научила повече за религиите по света. Кой знае? Може би някъде там се крие истината за съществуването на всичко. Паоло обичаше да повтаря, че истината винаги намира начин да излезе на бял свят и според мен това е единственото вярно нещо, което някога е казвал.
Стигаме до реката и започваме да хвърляме цветята в нея. Скоро Литъл Мисисипи е препълнена от тях — никога не съм виждала по-красива гледка, освен може би онзи следобед, когато плувах с Ейо и Ейми и когато се смеехме, бяхме щастливи и нямахме представа за злото, което витае в света ни. Чудя се къде ли е Ейо и защо все още не ни е намерил. Може би е сам, кървящ и дори умиращ… насилвам се да спра да мисля за това и си спомням думите му: Джунглата ще ме пази.
Последното цвете е затъкнато зад ухото ми. Вземам го и се взирам в нектара му. Красота и смърт, толкова тясно свързани. Това май важи за целия ми живот.
Потапям го във водата. За разлика от останалите, които вече са отплавали надолу по течението и са се изгубили от поглед, то потъва и не се появява отново на повърхността.
Когато поглеждам нагоре, виждам две жълти очи сред листата на другия бряг. За момент застивам, а после се провиквам:
— Алай! Алай, ела!
Той излиза от храстите, застава върху меката кал до водата и ме наблюдава. Виждала съм и преди този му поглед, в нощта, която прекарах при Ай’оа, а Алай избяга в джунглата и едва се върна при мен. След една дълга минута кимвам.
— Сбогом.
Алай сякаш разбира, кимва с петнистата си глава и ми обръща гръб. Сърцето ми се свива, когато виждам как най-старият ми приятел изчезва в джунглата, но след миг изпитвам облекчение.
Време е и двамата да бъдем свободни.
Глава 36
— Сигурна ли си, че ще дойде? — пита Бурако. — Откъде да знаем какво ще направят тези чужденци? Ту ми се струва, че ще поемат по един път, ту — по друг. Няма смисъл. Няма причина. Как би могла да знаеш? — мърмори и клати глава той.
Ачири му отговаря спокойно:
— Не познава ли ловецът навиците на тапира? Така и нашата птичка Пиа знае навиците на чужденците. Послушай я.
— Той ще дойде — казвам и се мъча да мисля за работата, която ни предстои, а не за Ейо. Моля те, бъди в безопасност, бъди добре… — Трудът на живота му загива, а тази долина за него е центърът на света. Ще дойде.
Крием се из Долината на Глен или това, което беше долина. Сега е само гол склон в джунглата, покрит с мъх белег, който за дни ще бъде излекуван от нова растителност. Нормални орхидеи, папрат и хеликонии ще покрият раната и джунглата ще забрави какво е имало тук. Елизиумът си отиде. Завинаги. За него ще си спомнят само Ай’оа и учените, които успеят да се измъкнат от джунглата.
В гората притъмнява, остава само около час дневна светлина. Сигурна съм, че Паоло ще дойде рано или късно да провери долината, но може би ще трябва да изчакаме до сутринта, преди той да се появи.