Протягам пръсти към каменната птичка в джоба си. О, Ейо, къде си?
— Шшт. Идва. — Капукири стои със затворени очи и държи с две ръце дълга тояга пред себе си. Сърцето ми подскача, защото решавам, че говори за Ейо, но виждам, че не е така.
Пристъпвам напред и на пътеката се появява Паоло. Не е нужно да се обръщам назад, за да съм сигурна, че Ай’оа са невидими.
Паоло забавя ход, спира и оглежда опустошената долина с ледено изражение. Отвътре бликва гняв, горещ и жлъчен като вулкан. Скоро се появяват и останалите — Тимоти, членовете на екипа Имортис, майка ми, други учени и служители. Леля Хариет и баща ми ги няма. Надявам се двамата да са се измъкнали.
Всички носят пушки и, разбира се, са изтощени. Дали са успели да спасят нещо? Може би след няколко дни мравките ще си отидат и те ще успеят да се върнат и да приберат имуществото си и екипировката.
Защо изобщо мисля за това? Литъл Кейм вече не е мой дом. Проблемите са си техни.
— Днес направи нещо ужасно, Пиа — казва Паоло с глас, подобен на клокочеща лава. — Нещо много, много ужасно.
— И ти си направил много ужасни неща. Мисля, че имам право поне на едно.
Той гневно махва с ръка към унищожената долина.
— Значи това ще бъде твоето наследство? Един-единствен безсмъртен човек да се роди — и да се отплати по този начин? Хвърляш собствената си раса в пламъците на забравата заради прищявка. Заради хормонално привличане към едно диво момче.
— Знам достатъчно за диваците — отговарям. — Отгледана съм от диваци.
— Не се опитвай да си играеш на думи с мен, момиченце. Аз те направих това, което си. И аз ще те унищожа.
— Няма да я докоснеш, караиба — казва Лури, излиза от прикритието си и застава до мен. Ай’оа изникват от джунглата и се събират около нас. Учените отстъпват назад и вдигат пушките си. Но срещу всяка пушка има насочени по пет отровни стрели.
— Караиба — заговаря Бурако и пристъпва напред, — ние, Ай’оа, чухме историята на птичката Пиа. Сега знаем какво сте сторили с братята, сестрите, майките и бащите ни, които напуснаха селото ни и приеха вашия начин на живот. Знаем, че са мъртви. Чухме всички неща…
— Няма да слушаме това! — изкрещява Сергей, пристъпва напред и размахва пушката си. — Те са невежи и повтарят казаното им от Пиа. Това е абсурдно…
Сякаш омагьосана от Капукири, стрела със зелени пера прелита и улучва Сергей в гърлото. Той пада без да продума повече, учените ахват едновременно и започват да отстъпват. Затичвам се към него с плач, като за момент забравям, че е убиец. Виждам само човек, когото цял живот познавам, някой, когото съм мислела за приятел. Но Лури ме хваща за ръката и ме издърпва назад с тържествен поглед. Никой не казва кой е изстрелял стрелата, но Бурако продължава невъзмутимо:
— … и знаем, че са истина. Ние, Ай’оа, нямаме място в сърцата си за лъжци, крадци и убийци. Отсъдено е, че вие сте точно такива. Сега. Вие ще напуснете това място. Всички вие ще напуснете това място днес и никога няма да се върнете. Ако някой чужденец пак покаже лицето си тук, ще го застреляме. Няма да повярваме отново на лъжи и номера. Никога повече. Вървете си. Вървете си веднага.
Учените реагират различно. Някой са изпълнени с готовност да се подчинят, но други се мръщят и пристъпват напред с насочени пушки.
Паоло вдига ръце, докато всички — включително и Ай’оа — не запазват тишина, за да чуят какво ще каже.
— Ние ще си тръгнем. — Ай’оа надават възгласи, но той изчаква, за да видят, че не е свършил. — Ние ще си тръгнем — повтаря той — и няма да се върнем. Ако е имало причина да сме тук, вече я няма. — Той поглежда към мен. — А сега говоря на теб, Пиа. Чуй ме много, много внимателно. Ти ще дойдеш с мен. Сега.
— Никога. Аз…
— Държим момчето.
Изтръпвам.
Това не може да е истина. Ейо каза, че ще се скрие… че джунглата ще го пази…
— Държим момчето, Пиа. И ако не дойдеш, ще го убием. Съвсем просто е.
Той разперва ръце и плясва с тях, за да покаже, че е приключил. Ай’оа тихо говорят за лъжи и номера, но чувам единствено ударите на обезумялото си сърце. Те държат Ейо. Хванали са го. Дори и да не са го направили, как бих могла да поема този риск? Не Ейо. Никога Ейо. Обичам го — и дори нямах шанса да му го кажа.
— Ще дойда.
— Не, птичке Пиа! — прошепва Лури, но Ачири й казва да замълчи.
Пресичам празното пространство и тялото ми се вцепенява все повече. Точно преди да стигна до Паоло, се обръщам и поглеждам обратно към своите Ай’оа.