Там до лодката плава един самотен елизиев цвят и бавно се поклаща във водата.
Глава 37
Сигурно течението го е отнесло към брега, докато останалите са отплавали надолу. Оглеждам се и не виждам други цветя. Само един самотен елизиум, едва забележим в сянката на лодката.
— Чичо Паоло — казвам, — трябва да седна за момент. Да… се сбогувам.
Той се намръщва и кимва разсеяно, без да ми обърне внимание. По-разтревожен е от неработещия двигател. Добре. Това е добре.
Сядам бавно на мъхестата скала до водата. Най-после знам какво трябва да направя.
Поемам си дълбоко дъх. И още веднъж. В дъждовната гора въздухът е влажен — имам чувството, че съм в басейна в Литъл Кейм. Сякаш самата джунгла диша и всеки неин дъх е с аромат на орхидеи.
Перфектен е този, който постъпва перфектно.
Загребвам цветето, целувам листата му, хладни и гладки като кадифе и точно тогава Паоло се обръща. Очите му се разширяват, той се хвърля към мен — и в същия миг стрела със зелени перца го пронизва в сърцето. Другите учени крещят и тръгват към него, но изведнъж спират и гледат нещо зад мен.
Една ръка хваща моята и издърпва цветето от устните ми.
Познавам това докосване.
Ейо. Моят Ейо, блед и разрошен, но жив. Рамото му, там, където го улучи куршумът, е окървавено и той си е направил превръзка от листа. Кален и дрипав е, косата му е пълна с листа и клонки, но е жив и само това има значение.
— Пи ли? — пита ме с обезумели очи, отчаяно търсещи моите.
— Другите… — Соча към останалите учени, които стоят шокирани и с отворени уста. Паоло пада на колене, наполовина в реката, забива пръсти в калния бряг и плюе кръв.
— Идиот! — прошепва той към Ейо. — Видя ли какво направи? — Хваща с две ръце стрелата, но силата му го напуска така, както водата изтича от решето. — Не, не, не… Имам… имам работа… Пиа… — Усещам как безумният му поглед изгаря кожата ми.
Стомахът ми се свива, сякаш съм глътнала запалена факла. Падам на колене и запълзявам напред, без да обръщам внимание на протестите на Ейо. Стигам до Паоло и докосвам ръката му.
— Съжалявам — казвам с отслабнал глас. — Никога не съм искала това.
Той плюе кръв и диша тежко.
— Ти унищожи… всичко.
Сълзите потичат от очите ми и не мога да ги спра. Усещам на раменете си ръцете на Ейо, който се опитва да ме дръпне назад. Противопоставям му се. Има нещо, което трябва да разбера.
Когато Паоло протяга ръка и се опитва да събере в дланта си сълзите ми, питам:
— Какво е Женева? Когато Щраус те заплашваше, чух да те пита дали помниш Женева. Какво означава това?
Очите му бавно се насочват към мен. Виждам как светлината в тях гасне и знам, че му остават само секунди.
— Женева? — повтарям.
— Не… какво, а кой… — Лицето му посивява и дишането му отслабва. — Женева… беше една жена, която работеше за Корпуса… — Той започва да кашля и по земята потича още кръв. — Тя искаше същия пост… който и аз. Трябваше да стана част от екипа Имортис и… я отрових.
Тялото му се сгърчва на земята и стрелата се счупва под него.
— По-късно научих… след много време… че тя е била моят тест на Уикам…
Отстъпвам назад и малкото състрадание, което изпитвам към него, се изпарява.
Той ме поглежда право в очите.
— Всичко… беше… за теб.
Със свистене, сякаш преминава през метална клапа, дъхът излиза от устата му и той не вдишва повече.
Изглежда неестествено, с крака във водата и лице в калта, а окото, което мога да видя, блести, лишено от живот като камъче на брега. По ръцете ми полазват тръпки, а езикът ми се вцепенява.
Искаше ми се неговата Женева да е нещо като Иви на леля Хариет — нещо добро, нещо благородно от миналото му, което обяснява защо е направил толкова много ужасни неща. Но не. Той живя като чудовище и умря като такова. А аз осъзнавам, че продължавам да го съжалявам, мъничко, защото сърцето ми се къса от това, че един толкова блестящ и способен човек не е донесъл на света нищо, освен мрак.
Позволявам на Ейо да ми помогне. Той ме слага да седна на един дънер, отмахва косата от лицето ми и избърсва с листо кръвта на Паоло от ръцете ми.
Другите учени стоят неподвижно до реката с очи, приковани в групата воини Ай’оа, които изникват иззад дърветата. Всички носят лъкове и стрели със зелени пера и са ги насочили право към чужденците.
— Пи ли, Пиа? — пита ме отново Ейо, без да обръща внимание на учените. Толкова силно стиска китката ми, че пръстите ми започват да изтръпват. А може би е от елизиума — улавям цветето и нектарът потича като кръв по кожата ми.