Обгръща ме мрак.
Глава 38
Когато отварям очи, на гърдите ми седи златна маймунка и ме зяпа. За момент не мога да си спомня нищо. Главата ми е съвсем празна и когато пак затварям очи, всичко е бяло. Не знам къде съм. Не знам какво се е случило с мен. Сякаш съм чист лист. Когато се обръщам към миналото, намирам само празнота и макар да знам, че там все трябва да има нещо, изпитвам странното чувство, че животът ми е започнал днес, преди минута, че просто съм се появила на света.
Не мога да си спомня името си.
И пак тази маймуна. Бърбори, хваща ме за брадичката, а после изчезва, като размахва малките си ръце.
И ето че изникват други очи. Тези са тъмни и трептящи, с дълги черни клепачи и когато срещат моите, се разширяват.
— Тя е будна! — изкрещява много висок и развълнуван глас. Очите изчезват и продължавам да се взирам в сламения покрив. Осъзнавам, че се люшкам леко, като в люлка.
Отвсякъде се носи шум. Започва постепенно и се усилва все повече. Гласове. Маймуни. Птича песен. Искам да седна, но тялото ми отказва да го направи. Отпуснато е, сякаш се е носило по вода с дни. Носило се е по вода… споменът нахлува в главата ми и отново избледнява. Вода, под стъклен покрив.
Още лица. Още гласове. Още тъмни очи и кафяви ръце. Докосват лицето и ръцете ми. Кои са? Къде съм? Не си спомням нищо, съвсем нищо. Чувствам, че трябва да съм ужасена, но вместо това ме обзема единствено смътното усещане за задоволство. Лежа неподвижна и тиха и ги оставям да ме гледат.
После лицата изчезват и гласовете затихват. Усещам хората около себе си, но никой от тях не говори. Очакват нещо.
Появява се още някой. Очите му са различни. Взирам се в тях и внезапно си спомням как изглежда синият цвят. Цветът на очите на това момче. Сини и толкова дълбоки и живи, че спокойно няма нужда в спектъра да съществуват други цветове.
Чакай малко… Познавам те.
Той ме гледа втренчено с леко отворени устни и затаен дъх. Сините му очи обхождат цялото ми лице. После, полека, той започва да се усмихва. Несръчна усмивка, сякаш за първи път от много време. На брадичката му се появява трапчинка.
Умът ми се лута, като че ли е в много дълбок басейн. Плува към светлината, към тези сини очи… това е дълъг път, но аз съм решителна. Въпреки че лежа неподвижно, имам усещането, че се издигам, бързо и плавно, и внезапно излизам на повърхността.
Отварям уста и си поемам дълбока, дълбока глътка въздух. Кислородът се влива в мен и изпълва гърдите ми. Това е първият ми дъх, откакто отворих очи.
— Ейо — прошепвам.
Усмивката му се удвоява. Той се засмива високо и поема ръцете ми.
— Пиа! Пиа, ти си жива! — Очите му се навлажняват. — Жива си!
Спомням си всичко. Как пия от елизиума, как Паоло лежи мъртъв в реката, как в ръцете на Ейо пропадам в мрака. Как умирам. Спомените засипват ума ми като листа, донесени от вятъра, изпълват празнотата в мен и ме връщат на земята.
Но ако съм умряла, къде съм сега? Защо съм седнала и обгърната от ръцете на Ейо? Той ме притиска към себе си, гали ме по гърба и косата.
Легендата казваше, че неумиращите пили елизиум и умрели. Дали е така? Защо ми е толкова трудно да си спомня? Чувствам се сякаш се опитвам да извая кълбо от вода — сглобявам думите и те се разпадат, преди да успея да ги изрека. Това не е нормално. Умът ми винаги е ясен и подреден, защото паметта ми е перфектна.
— Чувствам се… странно. — Разглеждам пръстите си, а после ги допирам до устните и до гърлото си. Възвръщам си силата. Тя е като огън — топла и постоянна. — Чувствам се по-топла, Ейо. По-силна. И… по-крехка.
Той се отдръпва от мен и ме хваща за ръката. Седим на хамак в една от колибите на Ай’оа. Хората са застанали в кръг около нас — мълчат, но се усмихват. Ейми стои точно зад Ейо и маймунката й се е наместила на гърба й като жива златиста шапка.
— Колко време мина? — питам.
— Беше вчера — отговаря ми той. — Мислехме, че си умряла. Беше спряла да дишаш, Пиа. Спря да дишаш в ръцете ми. Помислих си… — Усмивката му угасва. — Помислих си, че съм те загубил.
— Опитахме се да го отделим от теб — проговаря Лури на езика на Ай’оа и излиза от кръга. — Но той не те пускаше. Остана коленичил до реката около час, държеше те и те люлееше. Всички му казахме, че си мъртва, но той не те пускаше.
Поглеждам отново към Ейо и поклащам глава.
— Толкова си упорит.
— Накрая те взехме насила от ръцете му — продължава Лури. — Той също можеше да умре, по начина, по който се бе втренчил в нищото и не помръдваше.