— Тогава дойде Капукири — обади се Ейми. — И чу сърцето ти.
— Сърцето ми?
— Продължаваше да бие — казва Ейо. Вдига ръка, сякаш за да се увери лично, но Лури идва до него и я плясва.
— Никакви такива — скарва му се тя. — Наоколо има деца, Далекоходецо!
Ейо се ухилва, а аз усещам как се изчервявам.
— Но как така е продължавало да бие? — питам. — Дори не съм дишала. — Оглеждам кръга на Ай’оа и най-сетне виждам Капукири. Той се е облегнал на тоягата си и ме гледа с тънка, почти самодоволна усмивка.
— Кой знае? — отвръща Ейо. — Важното е, че биеше. Донесохме те тук, сложихме те в този хамак… и зачакахме.
— И чакахме дълго — изсумтява Лури. — Трябва да ти кажа, малка госпожице, че никой от нас не спа тази нощ.
— Запалихме огньове и започнахме да се молим на боговете — казва Ейми весело. — Молихме се цяла нощ.
— И ето те — прошепва Ейо.
Не знам какво да си мисля. Нито дори откъде да започна.
— Искам да стана — казвам.
Ейо ми помага да се изправя и пристъпвам с препъване. Чувствам се странно. Нещо вътре в мен не е съвсем наред, но не мога да разбера какво. Тревожа се, но в момента трябва да се съсредоточа върху ходенето.
— Мислиш ли, че можем да се измъкнем? — питам го тихо. — От всички тези втренчени в мен хора…
Той кимва, прегръща ме през кръста и ме повежда към джунглата. Някои Ай’оа тръгват след нас, но той им прави знак да спрат.
— Не им обръщай внимание — казва ми той. — Жива си. Жива, Пиа. Мислех си, че греша. И само си въобразявам, че чувам сърцето ти. Но и Капукири го чу. Дори и тогава си мислех… че никога няма да се събудиш. Че си умряла.
— Не съм — казвам. И пак се мъча да разбера какво не е наред.
Пак се препъвам и се задържам за едно дърво, за да запазя равновесие. Кората му е грапава и аз потръпвам и отдръпвам ръка.
Виждаме я едновременно и замръзваме. Вдигам показалеца си и се взирам удивена.
На върха му се крепи самотна алена капка.
Ейо я гледа цяла минута и накрая казва:
— Пиа, тече ти кръв.
Кимвам, неспособна да проговоря. Слепоочията ми пулсират безпощадно като барабаните на Ай’оа. Малката капчица, толкова обикновена, толкова перфектно червена, е най-пленителното нещо, което някога съм виждала в живота си. И най-невъзможното. И най-прекрасното.
Мъглявият ми ум се опитва да схване логиката на нещата. Пих, знам това. Но съм жива. Чувствам се добре. Само… само че ми тече кръв. Ами Рузвелт? Знам, че той умря…
Отговорът изгрява като слънчева светлина.
— Той беше стар… — прошепвам.
— Какво? — подплашва се Ейо. Може би решава, че все пак ще умра.
— Той беше стар, Ейо. Това е било. Беше стогодишен плъх и всичките тези години са му са се стоварили накуп… — Белите косми по муцунката и лапите му… разбира се! Защо чичо Паоло не се досети? Защо аз не се досетих? Рузвелт не умря от елизиума. Умря от старост.
Ами Калуакоа?
Продължаваме да вървим и стъпките ми стават все по-уверени. Но нещо продължава да не е съвсем логично, нещо не е наред. Почти усещам, че нещо ми липсва, като ръка или крак, но всичките ми крайници са непокътнати.
Отново се замислям за нощта около огъня, за дълбокия глас и напевите на Капукири. Легендата гласеше, че безсмъртните им защитници пиели от сълзите на Миуа и умирали, когато изживеели пълноценно живота си.
Точно като Рузвелт.
Всичко ми се прояснява, сякаш оглеждам истината през микроскоп и в момента настройвам обектива. Подозирам, че и преди съм гледала през него, но тогава не е бил фокусиран.
— Те са умирали от старост — казвам на Ейо удивена, докато приближаваме реката. — Когато са пиели, са преставали да бъдат безсмъртни и са приемали истинската си възраст, заради която и са умирали. Или може би не. Може би са пиели и са започвали да стареят от този ден нататък. Може би са живеели шейсет, осемдесет или повече години.
— Какво? — обърква се Ейо. — Не разбирам, Пиа. Ти… умираш ли?
— Да. Не. Всъщност, да. Умрях и не, не умирам. Всъщност, умирам. Ами, и двете. Кръг и линия… — Очите му са на път да изскочат от орбитите. Поклащам глава и мъглата се вдига. — Мисля, че безсмъртната Пиа умря. И остана… — Смъртната Пиа? Някой съвсем друг човек?
Най-после Ейо започва да схваща. Нежно загребва вода от реката и отмива кръвта, а после обвива пръстите ми със своите и ги гледа с широко отворени очи.
— Значи казваш… че сега си като мен?
— Така мисля — казвам смаяна. — Така мисля.