Той вдига ръцете ни и прокарва пръст по устните ми. Взира се в лицето ми сякаш ме вижда за първи път. Аз го гледам по същия начин и виждам как пред мен се разгръща едно бъдеще, което никога не съм си представяла за възможно.
От вечерта, в която Ейо ми показа за първи път реката, се усещам свързана с него като с невидима връв. Но по същия начин между нас винаги имаше пропаст, която никой мост не може да преодолее. Ейо беше смъртен, а аз — безсмъртна. Когато ме докосваше, прегръщаше, целуваше… усещах онази неизбежна разлика между нас като студено острие на нож. Дори когато успявах да я отхвърля и да се преструвам, че я няма, дори когато наелектризиращото чувство просто да съм с него удавяше всичко останало, рано или късно истината отново изплуваше. Колко пъти съм позволявала на факта, че е смъртен, да ме отдалечи от него?
Но сега всичко се промени. Сега, когато той ме докосва, не усещам нищо друго, освен Ейо — истински, цялостен, неизменен. Сега, когато се взирам в него, не виждам смърт… а вечност. За първи път в живота си гледам в нечии очи и осъзнавам, че не само аз разбирам какво се крие в тях… но и другият човек разбира какво се крие в моите.
Денят е прекрасен. Слънцето грее над реката и дърветата и превръща всичко в бяло злато. Най-после осъзнавам какво е странното нещо, което усещам в себе си. Сетивата ми са по-слаби. Не мога да виждам, чувам или подушвам нещата, както преди. Мускулите ми са бавни. За първи път в живота си се чувствам непохватна. Скарана с тялото си. Когато се мъча да се поровя в паметта си, тя е неясна и мъглива. Определени моменти се открояват и са все така детайлни, но ужасно много други неща ми се губят, като че ли са затворени зад матова преграда.
И все пак… светът е не по-малко светъл. Ветрецът, който гали лицето и косата ми, е точно толкова мек и прохладен, колкото е бил винаги. Песента на птиците в дърветата е все така сладка. Ароматът на дим и папая, идващ от Ейо, е точно толкова прекрасен, колкото и преди.
Малко по малко ми се изяснява кой е… феноменът, който прокарва мост между начина, по който виждах света вчера и начина, по който го виждам днес. Който компенсира загубената острота на сетивата ми и дори прави всичко наоколо по-светло.
Надеждата.
Вадя огърлицата от джоба си. Провесвам каменната птичка между нас, задържам я, а после я подавам на Ейо.
— Ейми ми каза какво означава.
Той поглежда първо птичката и после мен.
— Казала ти е?
— Както изглежда, докато я нося, ти принадлежа. — Повдигам вежди. — Много хитро от твоя страна, Ейо.
Обръщам се настрани и вдигам косата си, за да върже огърлицата на врата ми. После оставям косата си да падне, а той ме хваща за раменете и долепва устни до ухото ми.
— Когато те видях с онова цвете, реших, че съм те загубил — прошепва Ейо. — Помислих си, че всичко е свършило. Нямаше да мога да живея, ако беше загинала, Пиа.
— Забавно. И аз си мислех същото за теб.
— В това няма абсолютно нищо забавно.
— Знам. — Обръщам се към него. — Съжалявам.
Косата скрива очите му, затова я вдигам нагоре.
— Ейо, наистина съжалявам. За… чичо Антонио. — Гърлото ми пресъхва и се опитвам да отпъдя с мигане сълзите.
— Бих дала всичко, за да върна времето назад. И да го спра.
Той скланя поглед.
— Знам. И аз.
Образът на падащия чичо Антонио с вени, изпълнени с отровата на елизиума, е единственото съвсем ясно нещо в паметта ми. Боя се, че никога няма да избледнее, за разлика от голяма част от миналото ми.
— Той ще получи погребение според обичая на Ай’оа — казва Ейо. — Това би му харесало.
Кимвам и тогава идват сълзите. Притискам лице към рамото му и започвам да плача. Седим на покрития с мъх бряг и той ме държи, докато излея мъката си. И в неговите очи има сълзи. И колко много приличат на очите на баща му. Губя представа за времето. Плача от мъка за чичо Антонио, от гняв към майка си, от облекчение, че Ейо е жив и заради собствената си вина, че всичко това се случи.
— Пиа — прошепва най-сетне Ейо. Той притиска устни към челото ми и те ме изгарят. — Ти не си виновна. Погледни ме. Не си виновна.
— Щеше да е жив, Ейо, ако не бях аз.
— Изборът беше негов. — Той хваща лицето ми с ръце и ме кара да го погледна в очите. — Не принизявай смъртта му, като обвиняваш себе си. Той ни даде най-големия дар, на който беше способен. Като се обвиняваш, го лишаваш от този дар и го превръщаш в жертва. Той не беше жертва, Пиа. Той живя благородно и направи благородна саможертва. Запомни го такъв и почитай живота и смъртта му.