Кимвам бавно и оставям думите му да попият в ума ми.
— Добре — прошепвам. — Но… ще ми трябва малко време.
— Знам. — Той ме прегръща и ме придърпва към себе си. Притискам лице към сърцето му, взирам се в реката и преглъщам остатъка от сълзите си.
— Не те ли е страх? — пита той.
— Защо?
— Ами, защото вече не си безсмъртна. Поне доколкото знаем… защото това, че ти тече кръв, още не означава, че ще остарееш и ще умреш. Може и да не стане така.
— Как бихме могли да разберем?
— Има само един начин.
— Какъв?
Той се усмихва.
— Просто трябва да живееш.
Втренчвам се в него и затаявам дъх за момент.
— Това ми харесва.
Мога да умра. Може би дори да остарея.
Би трябвало да съм ужасена. Бъдещето, което за мен винаги е било безкрайно и неизменно като реката пред нас, внезапно става несигурно. Мога да свърша. Във всеки момент мога просто да… прекратя съществуването си. Да изчезна.
Освен ако Лури не е права и след това няма още нещо някъде, място, където всеки пие елизиум и живее вечно. Бяхме прекалено алчни и искахме да сграбчим безсмъртието много рано. Може би ако просто сме търпеливи и чакаме, накрая ще имаме вечността.
— Никой не бива да живее вечно — прошепвам. — Не е ли така правилно? Трябва да има баланс. Няма раждане без смърт. Няма живот без сълзи. Това, което е взето от света, трябва да бъде върнато. Никой не бива да живее вечно, а трябва да даде кръвта си на реката, когато времето настъпи, за да може утре друг да живее. И тъй нататък.
— И тъй нататък — прошепва той.
— Ейо? — Очите му все още гледат към мен, чисто сини и вечни, и аз пия от тях, сякаш умирам от жажда.
— Да, Пиа?
Плъзвам ръка по лицето му и проследявам линията на челюстта му.
— Мисля, че вече мога да те целуна.
И го целувам.
Епилог
Четири дни се носех по онази река. Четири дни на криене в сенките и чакане в страх, че някой може да ме открие и да ме застреля с пушка, стрела или и с двете. Ядях каквото успеех да си набера от дърветата и пиех дъждовна вода, която събирах на дъното на лодката. На втория ден открих тялото на Паоло полупотопено и оплетено в коренища в един малък залив. Беше ужасно.
Най-сетне уверена, че другите са си отишли, потеглих нагоре по реката. Ако бях изчакала още един ден, щяхме да се разминем. Прибираха си нещата и се подготвяха да изчезнат завинаги в своята джунгла заедно с Пиа.
Когато тя ми каза какво се е случило — как е пила от елизиума и как той й е отнел безсмъртието, — бях удивена и натъжена, макар че се опитах да не го покажа. Онова чудо, онова безсмъртно момиче, което срещнах в джунглата… Тя изглеждаше горда със своята тленност и почти омагьосана от мисълта за смъртта, макар и като далечна и несигурна възможност. От това, което знам, би могла да продължи да е в образа на седемнайсетгодишна богиня, бродеща из дълбините на Амазония. Но по някаква причина ми се струва, че няма да стане така. Мисля, че е права и че безсмъртната Пиа е умряла в онзи ден заедно с Паоло Алвес. Създателят и творението му си отидоха заедно. Това е почти поетично. Когато попитах Пиа какво е останало от нея, тя само се разсмя и каза, че е останала дивата Пиа. Поживях с тях три месеца. Не бях готова все още да се изправя пред света. Времето ми с Ай’оа ме излекува по много начини, научи ме много за живота и смъртта и за борбата между тях. Но джунглата не е за мен.
Опитах се да взема Пиа със себе си. Дори й казах, че може да вземе и онова момче, стига то да измие боята от лицето си и да си сложи тениска. Но тя не пожела да дойде. Обясних й, че не е наистина една от тях, но и това не й повлия. Тя каза единствено, че е повече Ай’оа, отколкото някога е смятала, че е възможно — каза ми нещо за джунглата в кръвта й.
Обеща ми, че един ден ще ми дойдат на гости. Каза, че мечтае да види местата от картата, която й подарих за рождения й ден. Но още докато го изричаше, знаех, че никога няма да се случи. Виждах в очите й страха от външния свят, който Паоло й е внушил. Светът не е готов за Пиа и въпреки че тя вече не е безсмъртна, част от нея винаги ще бъде свързана с елизиума. Подозирам, че джунглата вече е достатъчен свят за нея.
Успях да спася няколко празни тетрадки от останките от Литъл Кейм, преди Ай’оа да изгорят и погребат всичко, което можаха, и да оставят другото на глада на джунглата. В тези тетрадки записах всичко, което видях и нещата, които Пиа ми разказа край огъня през късните вечери. Отидох в джунглата в търсене на богатство, а се завърнах с история. Дори някой да прочете този разказ и да реши да направи разследване, няма да открие нищо повече от останките на Литъл Кейм и със сигурност никакви следи от елизиум. Но дори и така, мисля накрая да изгоря тези тетрадки. Може би в деня, в който успея да си простя. Този ден като че ли е близо, но все още не е настъпил.