Правя пауза, за да се насладя на начина, по който доктор Непохватка попива всяка моя дума. Накрая казвам:
— Предава се по наследство чрез постепенно изменение на генома на човека или плъха. Необходими са пет поколения — нито повече, нито по-малко, — които да се инжектират периодично с Имортис, за да може безсмъртният ген на цветето да се усвои в генетичния код на плъха или човека. Доктор Фолк се завърнал във външния свят и намерил трийсет и двамата възможно най-здрави, атлетични, блестящи и красиви млади хора, които обществото можело да предложи. Довел ги в Литъл Кейм — от този момент мястото започнало наистина да процъфтява — и започнал да ги инжектира. Те имали деца, децата им имали деца и аз съм тяхно дете.
Поемам Рузвелт в ръцете си, галя меката му козина и усещам как сърцето му бие в дланта ми.
— И точно както всички се надявали през тези сто години на изследвания, експерименти и селективно размножаване… аз съм безсмъртна.
Глава 4
— Значи — казва Хариет, като гаси цигарата си върху масата за прегледи и я хвърля в кошчето, — това е всичко? Ето те теб, безсмъртната, перфектна Пиа. Изглежда ми като края на пътя. Или някъде наблизо има някое безсмъртно, перфектно гадже? — Тя се оглежда, сякаш очаква някой да се крие зад пълния с проби от слюнка хладилник.
— Какво имаш предвид?
— Доколкото разбирам, целта на съществуването на това място е да се създаде нова раса от свръх хора…
— Свръх какво?
— Безсмъртни. Но виждам само едно мършаво момиче със самочувствие, по-голямо от размера на сутиена му.
— Не съм мършава — казвам, изправям рамене и я поглеждам свирепо.
— Да, да. — Тя махва с ръка пренебрежително. — Забравих, ти си перфектна. Както и да е, ето го моят въпрос: къде е господин Перфектен?
Кимам с разбиране и поемам дълбоко въздух.
— Ами щом завърша обучението си и стана част от екипа Имортис, ще го създадем. — След като изричам на глас мечтата си, сърцето ми почва да бие в очакване. Усмихвам се гордо.
По някаква причина тя избухва в смях. Обляга се на масата, хваща главата си с ръце и се смее с пръхтене. Когато вдига пак поглед към мен, явно забелязва изражението ми, защото спира.
— Извинявай, Пиа. Аз просто… — Едва не започва отново, но се овладява. — Като чух какво каза… Обзалагам се, че си първото дете в историята, което може откровено да изрече нещо такова…
— В това, което казах, няма нищо лошо.
— Не, не.
Усещам, че тя продължава да полага усилия да не се смее и се ядосвам още повече.
— Бих искала да престанеш.
— С кое?
— Да ми се подиграваш. Държиш се така, сякаш всяко нещо, което кажа… е глупаво.
Тя се намръщва и идва при мен. Сепвам се, когато ме хваща за ръка.
— О, Пиа. Не мисля, че си глупава. Но трябва да разбереш. Тук съм само от един ден. Дойдох с впечатлението, че ще извършвам рутинни изследвания и ще водя обикновена документация. Но вместо това намирам теб. Изумително красива млада жена, която ми казва, че е безсмъртна. И освен това може да го докаже. Събра ми се много.
По лицето й разбирам, че казва истината, но продължавам да съм ядосана.
— Все едно, не е твоя работа. Както и ти каза, тук си за рутинни изследвания. Не за да изследваш мен.
— Така ли? — Тя накланя глава. — Веднъж изследвах една бяла тигрица в зоологическата градина в Сан Франциско. Тя беше арогантна като теб. Красиво създание, което осъзнава своята уникалност и я носи като медал върху снежното си палто. Никога не бях срещала толкова надменно животно преди Саша.
Мисля си, че може би отново се шегува с мен, но не съм сигурна, затова питам:
— Какво е Сан Франциско?
— Какво каза? — пита друг глас.
И двете с изненада виждаме застаналия на входа чичо Паоло. Веднага разбирам, че Хариет Фийлдс ще си има неприятности. Усмихвам се широко на чичо Паоло:
— Здрасти! Доктор Фийлдс тъкмо ми разказваше за Сан Франциско!
Тя завърта глава и ме дарява с поглед, който може да изгори и подгизнали памукови дървета.
— Разбира се, че не правех това, млада госпожице! — И отново се обръща към чичо Паоло. — Не й разказвах!
— Доктор Фийлдс — казва той студено, като все още ме наблюдава, — може ли да поговорим в кабинета ми?