Тя изпъшква и вдига ръце.
— Е, хайде де! Нова съм тук! Дайте ми малко въздух!
— Доктор Фийлдс, ако обичате. — Чичо Паоло не е никак доволен. Ама никак. Решавам да се измъкна и си затварям устата. Доктор Непохватка ме поглежда раздразнено и напуска стаята. Чичо Паоло остава за момент с мен. Изражението му ми напомня на Алай, когато лови мишки в менажерията.
— Пиа, ще е най-добре, ако не приказваш с доктор Фийлдс няколко дни.
— Тя неприятности ли си има? — питам.
Погледът му става още по-студен.
— Моля те, отиди си в стаята.
Е, сега вече съм просто бясна.
— Не!
— Пиа. В стаята си. Моля. — Това „моля“ звучи повече като предупреждение, отколкото като молба.
Не мога да устоя на този поглед дълго и бързо омеквам.
— Добре — тръгвам гордо през помещението. Ако имах опашка като Алай или като онази бяла тигрица на доктор Непохватка, щях да я размахам.
В стаята си сядам на леглото с изправен гръб и кръстосани крака, прегръщам възглавницата и се взирам навън. Зад металните решетки и електрическата ограда джунглата е безмълвна, сякаш очаква нещо. Или някого. За един налудничав момент си представям, че очаква мен.
Била съм извън оградата само веднъж. Бях на седем и беше ден за доставка. Портата се отвори, камионите влязоха, а аз се изстрелях навън. Тринайсет крачки. Толкова успях да направя, преди чичо Тимоти да ме сграбчи като торба с банани и да ме хвърли обратно зад оградата. Поне петима души ми се караха, а всички поучителни лекции съдържаха страховити истории за хора, изгубили се в джунглата и погълнати от анаконди. Не ми отне много време, за да осъзная, че момиче, което не може да кърви, все пак може да бъде погълнато цяло. Излишно е да казвам, че не повторих.
Но докато се взирам през прозореца в тъмносиньо-зелените сенки на дъждовната гора, си мисля за онзи ден и онези тринайсет крачки. Разстоянието от стъклената стена на спалнята ми до оградата също е около тринайсет крачки.
— Пиа, време е за вечеря! — вика майка ми от всекидневната.
Разтърсвам се, за да се върна в настоящето и тръгвам с нея към трапезарията. Все още е малко рано, затова помещението е почти празно. Благодарение на доставката имаме пържоли и скариди. И двете са рядка гощавка и аз обикновено първа се хвърлям към такива ястия. Но сега не мога да спра да мисля за онзи ден, в който почти стигнах до джунглата. Мисля си за вълнението и еуфорията, които ме обзеха през тези тринайсет крачки свобода, и споменът, сякаш от вчерашния ден, ме оставя с чувството за натрапчива празнота, която храната не може да запълни.
Един от учените седи на масата в ъгъла и с майка ми отиваме при него. Наричам го чичо Уил, но бих могла да го наричам и татко — защото това е баща ми. Не го виждам често. Живее в общежитията с останалите и прекарва почти цялото си време скрит в лабораторията си. Там изучава насекомите, които чичо Антонио събира в джунглата. Чичо Уил е луд по буболечките.
И двамата с майка ми са родени в Литъл Кейм, както и техните родители и родителите на родителите им. Всяко поколение от семейството ми е по-силно от предишното в резултат на усвояването на елизиума в генетичния му код. Родителите ми имат необичайно висок коефициент на интелигентност и притежават почти перфектна имунна система, но клетките им вече са започнали да стареят — докато с моите това никога няма да се случи. Според изчисленията на чичо Паоло, основани върху наблюденията на различните безсмъртни животни в Литъл Кейм, щом навърша двайсет години, клетките ми ще продължат да се регенерират, вместо да започнат да стареят както тези на обикновените хора. Ще остана млада завинаги.
За разлика от чичо Паоло, чичо Тимоти, чичо Джейкъб и останалите, които са дошли в Литъл Кейм от външния свят, моите родители — както и чичо Антонио, — са родени в комплекса и са прекарали тук целия си живот. Те са получили образованието си от учените, както ме обучават сега и мен, и имат свои роли в Литъл Кейм, които някога са били изпълнявани от учени, доведени от външния свят.
Чичо Паоло веднъж ми разказа, че учените се надяват да открият начин да създават безсмъртни, без да се налага да прибягват до органично възпроизвеждане. Преди четирийсет години започнали да използват ин витро оплождане. Което, както изглежда, направило целия процес по-плавен. Но докато не открият начин да отглеждат ембриони извънутробно, в Литъл Кейм ще продължава да има майки.
Радвам се, че поне засега не са намерили начин да възпроизвеждат бременност. Харесва ми да знам, че съм родена от истински, дишащи човешки същества, а не в някоя епруветка в лабораторията. Макар и никога да не съм познавала бабите и дядовците си, имената им са в родословието, което показах на доктор Непохватка. Моят произход. Моето родословно дърво.