— Бих искал да видя Сан Франциско — казва баща ми замечтано, като побутва скаридата в чинията си.
— Това е глупаво — заявява майка ми. — Никога няма да видиш Сан Франциско. Мястото ти е тук, в Литъл Кейм.
Взирам се ту в единия, ту в другия си родител и изведнъж се чудя дали някога са поглеждали навън през прозорците си, както правя аз. Чудя се дали са мразели оградата като мен и дали джунглата е зовяла и тях. Те са били навън, разбира се. Баща ми понякога излиза с чичо Антонио, за да събира образци, а майка ми е стигала до Литъл Мисисипи. Един ден чичо Паоло ще пусне и мен, но чакането е толкова мъчително.
— Чичо Уил — питам аз и си взимам банан, — виждал ли си някога карта на света?
Питам него, защото знам какво ще ми отговори майка ми: „Разбира се, че не е виждал, Пиа, това е глупаво“. Но виждам, че дори и той се притеснява от този обрат на разговора.
— Не, Пиа, не. — Той не добавя нищо повече, избърсва си устата, захвърля салфетката на масата и се изправя. — Имам да направя няколко теста в лабораторията.
Гледам как си отива и изпитвам желание и аз да имам лаборатория, в която да избягам. А разполагам само със стъклена стая. В такива моменти почти ми се приисква да не ги бях спирала да измажат стените, колкото и да обичам гледката.
Стъклената стая е идеална да гледаш навън, но не е много добро скривалище.
Глава 5
Днес навършвам седемнайсет години.
Седемнайсет рождени дни са зад гърба ми. А пред мен е цяла вечност от тях.
Стъмва се и вадя роклята, избрана ми от доктор Непохватка. Когато заставам пред огледалото и се оглеждам, се зашеметявам. Независимо какво е мнението ми за доктор Непохватка, не мога да отрека, че роклята е красива. Отива ми на очите, както каза майка ми. Те са със същия синьозелен цвят като дъждовната гора. Забождам с фиби няколко кичура от косата си над едното ухо и оставям другите да падат свободно от двете страни на лицето ми.
Така и нямаше никога да науча за партитата, ако не беше портиерът Кларънс. Една вечер, докато се хранех в трапезарията, той забрави, че седя наблизо и започна да разказва какъв е бил животът му преди да дойде в Литъл Кейм. На никого не е разрешено да говори за предишния си живот. Това е първото правило, което всеки трябва да прочете и подпише в деня на пристигането си тук. Но понякога хората забравят и чувам разни истории. Кларънс говореше за деня, в който се запознал жена си на парти с рокли, смокинги и торта. След като жена му загинала в автомобилна катастрофа, той оставил всичко и дошъл тук.
Беше тъжна история, но ме накара да мечтая за партита. Когато поисках от чичо Паоло парти с рокли и торти, той ме накара да му кажа откъде съм чула за това. Обясних му, че съм намерила информация в речника, което беше лъжа, но той ми разреши да си направя парти. Понякога се чудя защо всички са толкова плахи около него — чичо Паоло е по-добър човек, отколкото показва.
Долавям отражението си в стъклената стена, на фона на дъждовната гора. Обръщам се бавно, за да видя пълния ефект на роклята. Отразеният цвят почти се смесва с джунглата отвъд, сякаш не съм облечена в плат, а в листа.
Отивам до прозореца и опирам длани в стъклото. Перфектна вечер за перфектно парти. Поглеждам през балдахина от дървета и виждам ясно звездно небе. Пълната луна свети над памуковите дървета и палмите, но листата и лианите са толкова нагъсто, че лъчите й почти не достигат земята. Все пак виждам едно място, където блед сребърен лъч прониква през балдахина и обагря по-ниските клони. Светлината танцува по листата и си проправя път през храстите — лунна пътека, невидима през деня. Ако бях пеперуда, щях да последвам тази пътека към сърцето на джунглата, може би дори до Долината на Фолк, където расте елизиумът.
За миг не желая партита, торти и рокли. Тези неща ненадейно започват да ми изглеждат кухи и глупави. Вместо това искам да извървя сребърната пътека до края й и никога да не поглеждам назад. Притискам ръцете си към студеното стъкло, взирам се в джунглата и се чудя какви ли тайни се крият в сенките й.
Внезапно забелязвам движение. От храсталака изниква коати и се приближава към оградата. Дългата му черна опашка сочи право към небето. Души оградата и за момент изпадам в ужас, че ще я докосне и ще го удари ток. Електрическите импулси са на всеки 1,2 секунди и са с напрежение, достатъчно само да възпре неканени гости, но малко животно като коати би могло да пострада сериозно. То обаче явно надушва опасността, защото разтърсва глава и се обръща назад.