Изчезва в листата и моето умопомрачение си отива с него. Засмивам се високо на собствените си налудничави мисли — сериозно, да избягам в джунглата през нощта? — и се разбързвам за своето парти.
В средата на Литъл Кейм има градина. Една голяма част е отделена за отглеждане на зеленчуци и плодове, но останалата се състои от алеи, изкуствени езерца и цветни лехи. Усещам аромата на орхидеите още преди да стигна в градината. Те ухаят най-сладко вечер, за да привличат нощните пеперуди, които разнасят прашеца им из джунглата.
Там ме чака тълпа. Щом ме виждат, започват да подвикват, а аз се разсмивам при вида им. Повечето мъже са с костюми, които са донесли преди години с идването си в Литъл Кейм и съм сигурна, че ги обличат за първи път оттогава. Всичките са измачкани или не са им съвсем по мярка. Някои, включително баща ми и чичо Паоло, са в смокинги, които сигурно чичо Тимоти им е донесъл от външния свят. Майка ми е облякла сребриста рокля, а в косата й има орхидеи. Тя изобщо не прилича на сериозната, строга жена, която обикновено обикаля наоколо по тениска и шорти. Досега не съм осъзнавала колко е красива. Няколкото бръчици на лицето й сякаш са изчезнали и тя се усмихва и държи чичо Паоло за ръка.
Щом ме вижда, тя пуска чичо Паоло и протяга ръце към мен.
— О, Пиа! — Пръстите й докосват изящните ръкави на роклята. — Я се завърти да те видя.
— Защо? Нещо лошо ли има? — питам аз и бавно се завъртам. Майка ми винаги ще намери някаква грешка.
Но когато се обръщам пак към нея, в очите й не виждам презрение, а сълзи. Оставам с отворена уста. Сълзи? Майка ми? Нечувано.
— Добре ли си? — питам несигурно аз.
Тя се усмихва.
— Толкова си пораснала, Пиа. Седемнайсетгодишна. — Изведнъж, сякаш моментът вече не е достатъчно странен, тя ме дърпа към себе си и ме прегръща. Прегръдка. Последния път, когато ме прегърна, още не можех да ходя. Замръзвам от учудване, после бавно отвръщам на прегръдката. Поглеждам през рамото й към чичо Паоло и той ми отвръща със също толкова учуден поглед.
Когато майка ми ме пуска, ме обзема топло чувство. Може би не я познавам така добре, както си мисля.
— Хайде, Пиа — казва тя. — Партито ти те чака.
Навсякъде из градината са запалени факли. Пламъците им се люшкат и извиват — десетки мънички оранжеви и бели танцьори, които създават с телата си беззвучна огнена музика. За момент съм хипнотизирана и изпитвам силно желание да затанцувам с тях. Факлите са разточителство, специален подарък, за който не съм молила. Когато в Литъл Кейм се стъмни, оставяме възможно най-малко светлина. Чичо Тимоти веднъж ми каза, че външният свят има очи в небето — сателити, изстреляни високо в небето, откъдето наблюдават всичко под себе си. През деня сме скрити под многото палми, памукови дървета и капирони, растящи между сградите. Но нощем светлината би се виждала дори през гъстия им балдахин.
— Пиа, изглеждаш прекрасно — казва чичо Паоло и ми подава чаша пунш. — Седемнайсет години — добавя той и вдига чашата си. Всички последват примера му. — Седемнайсет години на съвършенство, Пиа. Повечето от нас помнят деня, в който ти се роди, помнят какъв незабравим момент беше. След време рожденият ти ден ще се празнува не от малка компания като тази, а от целия свят. — Очите му засияват на светлината на факлите. — Денят на твоето раждане отбелязва нова ера в човешката история и някой ден цяла раса от безсмъртни ще ти отдава почит. Но нека помним, че всичко започна тук. Всичко започна от нас. — Той обръща поглед към хората на Литъл Кейм и сочи с ръка. — Всички ние сме част от това. Ние променихме хода на историята, приятели мои, но най-важното от всичко… — той отново се обръща към мен и ме хваща за ръката, — най-важното е, че ние самите бяхме променени. От теб, Пиа. От бурния неугасим огън, който гори в теб. Честит рожден ден.
Не мога да се сдържа и се усмихвам. Двамата се гледаме със сияещи очи.
— За Пиа! — казва той.
— За Пиа! — повтарят останалите в хор и после всички пият.
— Сега — казва чичо Паоло, — ела да видиш тортата си.
Той ме води към отрупана с храна дълга маса и всички се събират около и зад нас. Има предимно местни плодове — юмунаса, агуахе и анона. Но има също ягоди, ябълки и най-любимите ми дини, всички — донесени отвън от чичо Тимоти. Разбира се, има и торта.