Стените на лабораторията са покрити с метални рафтове, шкафове и мивки — всички улавят и изкривяват отражението ми. В средата на помещението има малка алуминиева маса с два стола и метален кафез отгоре.
— Постави обект 557 вътре — казва чичо Паоло и аз пускам птичето в клетката. Тя е достатъчно голяма, за да може да лети в тесен кръг. Врабчето се хвърля към металните решетки, после каца и несръчно размахва крила. След малко започва отново, решително атакувайки с крила пленничеството си.
Тогава забелязвам жиците, виещи се от клетката по масата, надолу и нататък по пода към малък генератор, поставен под машината за миене на очи при спешни случаи.
Дъхът ми секва и хвърлям поглед към чичо Паоло, за да разбера дали е забелязал. Не е. Той попълва някакви формуляри в папката.
— Добре, Пиа — казва, докато драска с химикалката. Птичето каца отново, литва, улавя се за решетката с малките си нокти. Чичо Паоло ми подава папката. — Седни. Добре. Взе ли си химикалка?
Не съм, затова той ми дава своята и издърпва друга от джоба на престилката си.
— Води си бележки. Оценявай всичко. На този специален обект на изследване периодично са му давани дози от нов серум, който разработвам със сума.
Сума. Pfaffia paniculata, доста обикновен стимулант, който вероятно има още десетки, все още неизвестни приложения.
— Значи… ще проверим дали може да понесе… стреса от този тест по-добре от нетретиран обект?
— Точно така — казва той с усмивка. — Отлично, Пиа. Този серум — наричам го Е13 — ще започне да действа, когато птичката се изтощи и е на края на силите си и ще й даде още няколко минути енергия.
Кимвам с разбиране. Такъв серум може да се окаже лекарство с безброй много полезни приложения.
— Никакви компютри днес — казва ми чичо Паоло — Никаква апаратура. Осланяй се само на собствените си способности. Наблюдавай. Записвай. После ще оценяваме. Процесът ти е познат.
— Да. — Хвърлям поглед към птичето. — Познат ми е.
— Силвия! — Чичо Паоло щраква с пръсти към майка ми и тя завърта ключа на генератора. Усещам електричеството преди да удари клетката, слаба вибрация, която изсъсква по жиците до краката ми. Косъмчетата по ръцете ми настръхват, все едно, че токът протича през мен.
Клетката започва да бръмчи, а птичето пищи и се мята във въздуха, само за да се сблъска с метала и да се разтресе отново. Навеждам се напред и наблюдавам, виждам момента, в който то осъзнава, че не може да кацне. Зениците му се свиват, перата му настръхват и започва да прави къси, замаяни лупинги.
Повдига ми се, но не смея да го покажа пред чичо Паоло. Той се обляга назад и държи с две ръце папката. Не е тук, за да наблюдава птичето.
Тук е, за да наблюдава мен.
Навеждам глава и се насилвам да напиша нещо. Ammodramus aurifrons — жълтовеждо врабче, обикновено обитаващо по-малко гъстите площи на дъждовната гора… Вдигам поглед и го наблюдавам. Наблюдавам и как чичо Паоло ме наблюдава. Не позволявам на нито един мускул на лицето ми да помръдне, поемам отмерено всеки дъх, бавно и равномерно. Не мога да позволя да ме види как трепвам или ахвам, или нещо друго, което би показало, че емоциите пречат на обективността ми. Птичето отново се опитва да кацне и чувам пукането и съскането на електричеството. Вече уморено, безпомощното врабче възобновява дивото си кръжене.
Лети 3,85 минути — нахвърлям бързо аз. — При 9,2 удара с криле в секунда = 2097.6 удара… лети от 2,4 минути… Числата са рефлекс за мен. Учените обичат да ме дразнят за това, като казват, че прекарвам твърде много време с числата. Веднъж казах: А с кой друг да бъда? Никога не ми отговориха на този въпрос.
Птичето започва да прави грешки. Крилата му стават тромави и токовите удари зачестяват. В един момент сграбчва металните решетки с ноктите си и се прилепва към стената на клетката — малко тяло, тръпнещо от електричеството.
Знам, че чичо Паоло е насочил поглед към мен и търси някакъв знак на слабост. Правя всичко възможно, за да не трепна.
Не мога да се проваля. Не мога. Тестовете на Уикам са най-важни от всичките ми учебни занимания. Те показват дали съм готова да бъда учен. Дали съм готова за тайните на собственото си съществуване. Докажа ли веднъж, че съм една от тях, ще започне истинската ми работа — да създавам други като мен. И това е всичко. Аз съм първата и единствената от своя вид и съм първата и единствената едва от шестнайсет години. Искам само едно: да има някой друг, който знае. Да знае какво е никога да не кървиш. Да знае какво е да поглеждаш напред и да виждаш вечността.