Поглеждам скъсаната си рокля.
— Днес имам рожден ден. — Разярена, му хвърлям свиреп поглед и отказвам да му позволя да ме разсее. Отново. — Ай’оа? Какво е това?
Той слага ръка на голите си гърди.
— Не какво, а кои.
— Туземец ли си?
— Аз съм Ай’оа. Само учените ни наричат туземци. — Той навежда любопитно глава. — Ти учен ли си? Според мен трябва да си учен, щом си от селото Литъл Кейм.
— Не. Имам предвид да. Скоро ще бъда. Как така знаеш откъде съм? Бил ли си в Литъл Кейм? — Страхът ми премина първо в гняв, а сега се превръща в истински интерес. Момче от външния свят! Никога не съм разговаряла с външни хора. Хариет Фийлдс не се брои, защото сега и тя е от Литъл Кейм.
— Виждал съм го — казва той, — но само от дърветата. Не е място за Ай’оа. Капукири казва, че в селото на учените има зло.
— В Литъл Кейм няма зло — настръхвам аз. — Ти какво знаеш за него?
— Само каквото казва Капукири. — Той коленичи и зяпва любопитно Алай. — Той се подчинява на заповедите ти и те следва, където отидеш. Невероятно. Наистина, благословена си да имаш такъв другар.
При тези думи омеквам и ставам малко по-дружелюбна.
— Селото ти близо ли е?
Ейо свива очи подозрително.
— Защо? Какво искаш от Ай’оа?
Кой знае защо казвам:
— Искам да го видя. Покажи ми го!
— Не знам… — намръщва се той.
— Пушекът, който подушвам… да не е от Ай’оа? — Затварям очи и вдъхвам дълбоко. — Идва от… онази посока — отварям очи и тръгвам по миризмата. Когато поглеждам назад, Ейо се е втренчил в мен с широко отворени очи.
— Ти… — Той се затичва, за да ме догони. — Успяваш да го подушиш оттук?
— Аха… — Преглъщам и отстъпвам малко. — Ти не можеш ли?
По лицето му е изписана неувереност.
— Ами… ако обещаеш да не будиш всички…
— Заклевам се.
— Е… добре. — Все още изглежда напрегнат. Отдавам го на това, че в Ай’оа не канят често гости.
Следвам го сред паднали дънери, покрити с мъх, под провисналите лиани и клони. Чудя се как вижда къде ходи, но той изглежда по-скоро усеща, отколкото вижда пътя си. Мислех си, че аз се движа тихо през джунглата, но Ейо сякаш не ходи по земята, а се носи над нея. Движи се гъвкаво като змия и леко като пеперуда. Алай остава между нас през цялото време, а недоверието му личи по настръхналата козина и изпънатата опашка.
Дълго след като съм усетила пушека, виждам огньовете, от които идва. Те са ниски, с повече жар, отколкото пламъци и са няколко десетки. Около огньовете има колиби, построени на четири пръта с покриви от палмови листа. Няма стени. Когато стигаме началото на селото, Ейо ме спира.
— Те спят. Никога не е добре да будиш спящите. Стой тук и гледай, но не ги буди.
— Ти си буден — казвам аз.
— Не можах да заспя. Чух ягуар и тръгнах да го търся. — Той поглежда към Алай.
Спомням си рева на Алай, когато избягахме през оградата.
— Добра идея ли е да ходиш на лов за ягуари? На мен ми се струва, че накрая от ловец можеш да станеш плячка.
Ейо сяда на покрит с мъх камък и кръстосва ръце пред гърдите си.
— Не тръгнах на лов. Исках да го видя. Да зърнеш ягуар е силен знак.
— Аз виждам ягуар всеки ден — казвам и се протягам да почеша Алай зад ушите.
— Това е нечувано — поклаща глава момчето. — В джунглата ягуарът е цар. Той не следва никого, освен себе си и ние Ай’оа се страхуваме от него, почитаме го и го наричаме пазител.
— Всъщност Алай е просто едно голямо бебе.
Ейо се разсмива кратко.
— Разбира се. Затова се опита да ми отхапе носа.
— Как така знаеш английски? Чичо Паоло ми е казвал, че вие туземците сте невежи за всичко извън вашите села.
— Аз не съм невеж — възразява Ейо. — Ти си тази, която е невежа, птичке Пиа. Баща ми ме научи на английски.
— Баща ти?
— Той е учен като теб, в Литъл Кейм.
— Наистина ли? — Примигвам и го гледам с учудване. Виж ти, някой пази наистина голяма тайна… — Кой е той? Как се казва? — Мислено изреждам всички учени и се чудя кой ли може да бъде.
— Не знам името му. За мен той е само Папи. Идва и ме учи на английски, математика и писане.
— Как изглежда?
Ейо вдига рамене.
— Грозен като всички учени.
Намръщвам се.
— И аз ли съм грозна?
— Разбира се — казва той, загледан в селото.
Усещам как почервенявам от гняв.
— Това е най-гадното нещо, което някой някога ми е казвал! Аз не съм грозна! Аз съм… — Поглеждам надолу към калната си мърлява рокля и гласът ми преминава в шепот. — Аз съм перфектна.