— Благодаря. — Плодът е леко тръпчив, не е любимият ми местен продукт, но какво мога да кажа, когато момчето се покатери на трийсет метра, за да го набере? — Ти няма ли да си хапнеш?
Той се разсмива.
— Не. Агуахе е за момичета. Ако мъж яде прекалено много от него, започва да изглежда като жена.
— Това е най-антинаучното нещо, което съм чувала някога.
— Защото не си виждала братовчед ми Джакари. — Ейо залюлява напред-назад наниза плодове. — Прекали с агуахето. Сега майките го използват за дойка.
Замръзвам преди да отхапя и го зяпвам.
— Дразниш ме!
Ъгълчетата на устата му се изтеглят в усмивка.
— Може би.
Замерям го с костилката от агуахе, той се засмива отново и я улавя. Смехът му е заразителен. Не мога да престана да се усмихвам. Всичко, което прави, всяко движение, всяка дума, е толкова живо и странно. Чувствам се сякаш откривам нов забележителен вид. Homo ferus: дивият човек. Непредсказуемо нощно създание, което обикновено се среща по дърветата. Внимание: може да причини объркване и дезориентация. Също така, склонно да дразни.
Ейо взима друго агуахе от наниза и го подхвърля във въздуха, като ме наблюдава с наклонена глава и любопитни очи.
— На колко години си?
— Седемнайсет. Ти на колко си?
— Почти осемнайсет.
— Имаш ли братя и сестри? — Винаги съм била очарована от идеята за братя и сестри. По правило членовете на моето семейство не могат да имат повече от едно дете заради контрола на популацията, обаче това им е изиграло лоша шега при инцидента.
— Не по кръв — казва той. — Но по сърце.
— Какво означава това? Ако не е по кръв, значи не сте истински братя и сестри.
Той се намръщва, улавя отново агуахето и започва да търка с палец люспестата му кора.
— Това показва колко знаеш за семейството.
— Прекарала съм месеци от живота си в изучаване на генетика — казвам. — Мисля, че знам всичко, което трябва да се знае за семейството.
— Генетика — повтаря Ейо замислено.
— Това е наука за…
— Знам какво е. Но е само част от това, което е семейството, поне при Ай’оа. И то много малка част.
Отварям уста и отново я затварям. Мозъкът ми прави салто и се приземява с вдигнати юмруци.
— То е всичко. Моят генетичен произход е подбран и проектиран от най-добрите учени в света… — Спирам, преди да отида твърде далеч и да му кажа какво съм в действителност.
Ейо ми се усмихва тъжно.
— Ти наистина си учен. Винаги, когато противоречим на някого от вас, в очите ви се появява стена. Имаме дума на Ай’оа за това. Акангита̀. Глава като камък.
Устата ми увисва. „Глава като камък!“
Стисвам зъби, завъртам се на пети и обидена тръгвам с маршова стъпка към Литъл Кейм.
Отначало не усещам нищо зад себе си и почти се забавям и спирам, но после чувам как Ейо бърза да ме догони. Изтривам усмивката от лицето си, преди да я е видял. Той подскача около мен и застава на пътя ми.
— Извинявай. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, всички в Ай’оа ме наричат Акангбиту.
— Какво означава това?
Той се замисля за момент.
— Глава, пълна с вятър.
Вече отслабналото ми възмущение изчезва съвсем. Разсмивам се.
— Глава, пълна с вятър! Перфектно! А как казваш уста?
— Юру — намръщва се той — Защо?
— Значи ако те нарека юрубиту…
Той ме поглежда мрачно.
— Уста от вятър. Ха-ха. Юрукай.
— Какво е това?
— Казах, че говориш с плам, птичке Пиа. Думите ти парят.
Усмихвам се.
— Научи ме на още!
Докато вървим, изреждам думи, Ейо ми ги превежда на ай’оа и аз ги съхранявам в паметта си. Той е изумен колко бързо помня нещата и колко лесно сглобявам думите в изречения.
— Отне ми години да проговоря английски толкова добре — казва той. — Говориш езика ми така, сякаш е посаден в сърцето ти!
Усмихвам се и се чудя дали може да види червенината по бузите ми.
Внезапно оградата се появява и не сме никак далеч от дупката, през която избягах. Виждам падналото дърво само на няколко десетки метра надясно. Горещината по лицето ми се стопява. Иска ми се да бях вървяла по-бавно.
— Благодаря ти, че ме изпрати — казвам, защото усещам, че така е правилно.
— Пиа… — Той внезапно поглежда към краката си и като че ли се смущава. — Трябва да ти кажа нещо. Излъгах те.
— Все пак не си убил анаконда?
— Не! — възразява възмутено той. — Юрукай. Убих анакондата! Излъгах те, когато ти казах, че си грозна. Не е истина. Ти… — Ейо се почесва по косата и притеснението му ме кара да се усмихна. — Ти всъщност си много красива. По-красива от всяко момиче, което познавам. Трябва да ти направя подарък, защото те излъгах. Това е обичаят на Ай’оа. Взех ти истината и сега трябва да ти върна нещо.