— Хайде, приятелче! — гука той към плъха. — Хайде, стари приятелю! Ти и аз преминахме през толкова много неща заедно… Върни се при нас, малък бог плъх. Върни се сега…
Дъхът на Рузвелт започва отново да се забавя, но не се връща към нормалния здрав ритъм. Продължава да се забавя, докато накрая е прекалено бавно. Скоро едва помръдва и очите му стават още по-стъклени.
Чичо Паоло с див поглед се обръща към майка ми.
— Направи нещо!
Тя отваря безмълвно уста и отстъпва назад.
— Аз… аз… — Тя се отдръпва и разперва безпомощно ръце. Чичо Паоло стоварва юмрук върху масата и спринцовките и стъклениците се раздрънчават. Ругае тихо под нос. Погледите ни се срещат. Смразявам се от това, което виждам в очите му. Никога преди не съм го виждала толкова ядосан, толкова… опасен. Дори по време на тестовете на Уикам. Смаяна, свеждам поглед и преглъщам трудно.
— Е, добре — казва той тихо. — Сега знаем.
Той оставя Рузвелт на масата, после избърсва ръце в престилката си. Лицето му е студено и сдържано. Майка ми пристъпва зад него със загрижени очи, насочени към чичо Паоло, не към плъха. И тримата стоим безмълвни, докато Рузвелт отслабва пред очите ни. Примигвам неспокойно към чичо Паоло, чудя се дали ще избухне отново. Много страшно е да го видя толкова разстроен. Паоло Алвес, когото познавам, е винаги хладен, винаги спокоен, винаги се владее.
— Достатъчно — казва най-после чичо Паоло. — Пиа, разчисти и замрази тялото. Ще го изследваме по-късно. Ще ми трябва помощта ти за документацията.
Нежно вземам Рузвелт. Той дори няма сила да размърда мустаци, както прави обикновено. Космите около носа и по лапите му са побелели. Това е странно. Не знаех, че елизиумът действа така на жертвите си.
Увивам го в бяла кърпа, но няма какво повече да направя. Той потръпва веднъж в ръцете ми и застива неподвижен.
Рузвелт, безсмъртният плъх, е мъртъв.
По някаква причина очаквах всички в Литъл Кейм да изпаднат в паника. Но това не се случва.
Из комплекса не се разнасят викове и ридания. Никой не си къса косата или дрехите в истерия. В края на краищата, Рузвелт е само един плъх.
Сядам на една от люлките при езерцето със златните рибки и се люлея със свити до брадичката колене. В момента съм най-тихият човек в Литъл Кейм. Но отвътре ми се иска да разкъсам дрехите си, да тичам из комплекса и да крещя.
Рузвелт е мъртъв. Елизиумът, субстанцията, която го направи безсмъртен, го уби.
Може да убие и мен.
Чичо Паоло се е заключил в личния си офис. Не иска да разговаря с никого. Отначало никой не можеше да разбере какво става и питаха какво не е наред, какво се е случило, защо доктор Алвес е толкова разстроен? Но майка ми изглежда е проговорила — със сигурност не бях аз — защото сега, вместо да ми задават въпроси, на които няма да отговоря, всички ходят на пръсти покрай мен и се опитват да не ме безпокоят. Не мога да ги виня. Чудя се дали подозират за урагана от емоции, бушуващ в главата ми и дали не се стараят да ме избягват, за да не го отприщят. Сигурно си мислят, че съм изпаднала в ужас, че това, което се случи с Рузвелт, ще се случи и с мен. Дори аз мисля, че трябва да съм ужасена. Все пак през целия си живот съм смятала, че няма да умра. И ето, откривам, че въпреки всичко мога да умра.
Но когато затворя очи, не виждам умиращия на масата Рузвелт. Не виждам спринцовката, пълна със смъртоносна отрова, която може да отнеме живота ми далеч по-бързо, отколкото ми го е дала. Дори не виждам как се гърча и задъхвам до смърт — нещо, което логично може да се очаква след гледката на Рузвелт.
Вместо това виждам чичо Паоло и погледа в очите му, когато осъзна, че Рузвелт умира. Чувам ликуващите му викове точно преди да се случи.
„Ние сме богове, Пиа. Ние измамихме смъртта.“
Само че не успяхме. Той не успя. Дали сега си мисли, че работата, на която е посветил живота си, е напразна? Навярно все още има много неща, с които да се гордее. Все пак аз продължавам да съм безсмъртна. Докато не направя нещо толкова глупаво като да пия елизиум, ще продължа да живея вечно. Ще създам раса от безсмъртни, моя собствена раса и мечтата на доктор Фолк и чичо Паоло ще се сбъдне. Щом расата ни стане самодостатъчна, ще можем да унищожим всичкия елизиум и да бъдем наистина напълно неуязвими за смъртта. Ще живеем вечно, ще се възпроизвеждаме и ще увеличаваме вечната си численост, докато светът се напълни и тогава ще спрем. И ще живеем. И ще живеем. Завинаги.