Но Ейо не отговаря. Той грабва ръката ми, повежда ме към най-големия от огньовете и ме кара да седна, а Алай се просва в краката ми. Ай’оа започват да носят бананови листа и глинени съдове, пълни с храна. Разпознавам повечето неща, защото Литъл Кейм често търгува с Ай’оа, като разменя за дрехи плодове и месо. Но има и ястия, които са ми непознати и не искам да докосвам.
Всички ме наблюдават с очакване, увещават ме да ям, затова опитвам от всяко ядене, което ми поднасят. Не знам какво друго да направя. Ейо е от дясната ми страна и изглежда глупаво самодоволен по неясни за мен причини, а Лури е отляво. Тримата седят от другата страна на огъня и сякаш са отделно от останалите, въпреки че са обградени от Ай’оа. Наблюдават ме безмълвно и след известно време решавам просто да не им обръщам внимание, доколкото мога. Някои храни са ми вкусни. След като съм пробвала всичко, Ай’оа също започват да ядат, въпреки че трябва да е около полунощ.
Знам, че трябва да се прибирам, но не мога да се откъсна. Това село и хората му са толкова жизнерадостни, странни и различни от всичко, което познавам. Аз съм ужасена, объркана и напълно омагьосана. Чудя се дали това е начинът, по който се чувства баща ми, когато изследва новооткрит бръмбар или пък чичо Паоло, когато направи важно научно откритие при някой от експериментите си.
По някаква причина ме направиха почетен гост. Сигурно има нещо общо със знака на ягуара, богомолката и луната, който Капукири твърди, че е видял в очите ми. Не казват от какво според тях трябва да ги спася. Но е трудно да се съсредоточа върху това за дълго, докато ме обвиват с гирлянди от орхидеи. Децата се бутат да са по-близо до мен, задават ми срамежливо въпроси на смесица от английски и Ай’оа и изглежда не ми се сърдят, когато не мога да отговоря. Опитват се да галят Алай, но той изръмжава предупредително.
Децата ме омайват. Досега не съм виждала никой по-малък от мен. Израснах като единственото дете в Литъл Кейм. Игрите и смехът им, начинът, по който се движат — сякаш са по-леки от понесени от вятъра цветя — ме омагьосват. Те са толкова малки и свободни, че като ги гледам, почти ме боли сърцето.
Един ден, когато безсмъртната раса е завършена, няма да има повече деца. Не може да има, защото ще рискуваме да пренаселим планетата. Колкото и често да си мечтая за създаването на своите безсмъртни, за момент от тази мисъл ме побиват тръпки.
Трябва да се преместя на няколко метра, когато Ай’оа започват да танцуват около огъня. Няма нищо общо със скования заучен танц на рождения ми ден. Ай’оа се движат диво, непредвидимо, така бързо и живо, както огънят. Неколцина седят и бият барабани или свирят на тънки дървени флейти, а танцьорите добавят свой собствен ритъм с телата си. Няма двама, които да танцуват еднакво. Спирам да ям, само зяпам и вероятно изглеждам като идиот. Но не мога да спра. Пленително е.
— Ела — поглеждам нагоре и виждам Ейо над мен с протегната ръка.
Поклащам глава.
— Не танцувам. Повярвай ми.
— Ела.
Неохотно поемам ръката му. Топла и силна е и той ме повдига и завърта, преди да успея да променя решението си. И после просто няма спасение — в капан съм в пръстена от танцьори, сякаш съм изтеглена от някаква магнитна сила. Но не ме е грижа. Всъщност скоро забравям всичко и започвам да усещам музиката, огъня, водовъртежа на дребните гъвкави тела, които се вият около мен и ме носят напред. Ейо е точно до мен и продължава да държи ръката ми. Той и аз се движим като два пламъка на една факла, като чичо Антонио и доктор Непохватка, когато танцуваха. Но ние сме по-буйни и всяка стъпка, която правим, е напълно спонтанна, извираща от първобитния инстинкт, който никога не съм предполагала, че притежавам.
Забравям, че съм безсмъртна и че не бива да съм тук. Забравям за чичо Паоло и горкия Рузвелт. Забравям, че годините ще се изнижат и всички тези хора ще умрат, а аз ще продължа да живея. Засега, за тези няколко скъпоценни минути, аз принадлежа на танцуващия пръстен, принадлежа на джунглата, на Ай’оа и техните опияняващи огньове. Не съм Пиа. Не съм никой. Аз съм само още едно тяло, следващо такта на барабаните.
Следващо ръцете на Ейо.
Той ме върти и улавя, и накъдето и да се обърна, винаги е там. Допирът му е като огън, лек и нежен, но изгарящ. Върховете на пръстите му парят по ръцете и рамената ми. Не спирай, мисля си, не смей да спираш. Собствените ми мисли ме плашат или поне плашат другата Пиа. Тази вечер аз съм дивата Пиа и нищо не може да ме спре, дори тръпките, които плъзват по гръбнака ми всеки път, когато погледите ни се срещнат.