— Издържах теста — отвръщам на неизказания въпрос и погледът му се насочва към врабчето в ръцете ми.
— А то?
— Трябва да го върна в менажерията.
Чичо Антонио е стиснал устните си, скрити в гъсто порасналата му брада. Той дълбоко не одобрява тези тестове, но никога не го казва. Чичо Паоло има пълния контрол над Литъл Кейм и чичо Антонио не може да направи нищо по този въпрос.
— Ще се разходя с теб — казва той, а аз кимвам, доволна, че ще ми прави компания.
Излизаме от стъклената къща и тръгваме към менажерията. Десет реда хоризонтални греди, на които е окачена електрифицирана телена мрежа, обграждат стъклената къща и останалата част от изследователския комплекс, който наричаме Литъл Кейм. Има общо тринайсет сгради. Някои са лаборатории, други са жилища, една е социален център с гимнастически салон, басейн, фоайе и трапезария. Скрити сме под балдахина на дъждовната гора като мравки в тревата и живеем в безопасност и в тайна.
Населението на Литъл Кейм се състои от двайсет и четирима учени, дванайсет души охрана и няколко домашни прислужници, работници по поддръжката, готвачи и лаборанти. Аз съм причината всички те да са тук и никой друг да не знае, че това място съществува.
— Как мислиш, колко тестове още ще трябва да издържа, преди да стана готова? — питам.
— Това не е нещо, което Паоло обсъжда с мен — свива рамене чичо Антонио. — Защо? Бързаш ли? От всички хора ти си последният човек, от когото бих очаквал да бърза.
Защото само ти ще живееш вечно — знам, че си мисли това. Вдигам поглед към него, като не за първи път се чудя какво ли е да знаеш, че един ден внезапно просто ще свършиш.
Чичо Антонио почесва брадата си, която е буйна и рунтава и му придава вид на къдрава маймуна.
— Какво ти каза? След като приключихте?
— Каквото винаги. Че съм перфектна и че съм издържала теста.
— Перфектна — изсумтява той.
— Какво? Според теб не съм ли перфектна? — Не мога да се стърпя, защото той се дразни всеки път, когато го спомена. — Мога да пробягам петдесет километра без почивка. Мога да скоча на два метра във въздуха. Няма достатъчно остър материал на света, който да пробие кожата ми. Не мога да се удавя или да се задуша. Имунизирана съм срещу всяка позната на човечеството болест. Сетивата ми са по-остри от сетивата на всеки друг. Рефлексите ми са като на котка. Никога няма да остарея… — гласът ми отпада и цялото ми самодоволство изчезва — … и никога няма да умра.
— Перфектен е този — прошепва чичо Антонио, — който постъпва перфектно.
Почти се засмивам, защото това звучи като клише, но той ме гледа толкова тържествено, че се сдържам.
— Както и да е — казва той, — ако си толкова перфектна, Катеричке, той защо продължава да те подлага на тестове?
— Това не е честно и ти го знаеш.
— Хрумвало ли ти е някога… — Той спира и поклаща глава.
— Какво? Какво да ми е хрумвало?
Той се оглежда през рамо, преди да ми отговори.
— Сещаш се. Да не издържиш някой тест.
— Да се проваля нарочно? Защо? Просто за да не правя повече тестове?
Той размахва ръце, сякаш за да ми каже „точно така“.
— Не, чичо Антонио, защото тогава никога няма да бъда допусната в екипа Имортис. Никога няма да разбера как са ме направили такава, каквато съм. — И никога няма да участвам в създаването на други като мен. — И ти знаеш, че няма да науча тайната на безсмъртието, преди да стана част от екипа. Освен… — дарявам го с окуражаваща усмивка — … ако ти не искаш да ми я кажеш?
— Пиа, недей — въздъхва чичо Антонио.
— Хайде. Кажи ми. Знам всичко за елизиума… но не и за катализатора. Как се прави Имортис?
— Знаеш, че няма да ти кажа нищо, затова престани да питаш.
Поглеждам го внимателно, но когато реши, той може да бъде точно толкова непроницаем, колкото и чичо Паоло. След миг сме пред менажерията, но вместо да влезем вътре, аз спирам и се втренчвам във вратата.
— Какво има? — пита чичо Антонио.
Поглеждам надолу към врабчето. То е прибрало крила в дланите ми и главата му е необичайно неподвижна. Мъничкото му сърце тупти, но толкова слабо, че едва го усещам.
В този момент изведнъж откривам, че не ме интересува дали ще стана перфектен, послушен учен. Поддавам се на неразумен импулс и сигурно след малко ще съжалявам, но разтварям ръце, вдигам нагоре врабчето и нежно го изтласквам във въздуха. Изненадано и объркано, то спуска крачета, преди да разпери криле. След това полита в небето, издига се високо над покрива на менажерията и изчезва в притъмняващото небе.