Ейо забавя ход след по-малко от пет минути, откакто напуснахме Ай’оа. Все още ме държи за ръка и дланите ни са хлъзгави от влагата. Но никой от нас не пуска другия.
Когато излизаме от гъстите палми и спираме, ахвам удивена. Ейо ме е довел до река. Реката. Това трябва да е Литъл Мисисипи.
Никога преди не съм виждала река. Тиха и спокойна е и ако не са леките вълни, нежно докосващи брега, никога нямаше да разбера, че тече. Когато поглеждам нагоре, виждам повече небе, отколкото през целия си живот — реката е толкова широка, че балдахинът не може да се простре над нея. Откритата част от нощното небе е изпъстрена със звезди. Реката също е пълна с тях, десет хиляди отражения искрят по тъмното й синьосиво протежение.
Няма друг, освен нас. Ние, звездите и реката. Вървим по брега, докато водата почти не докосва краката ни. Алай се навежда и пие.
— Никога не съм… — Спирам, думите се превръщат в памук и засядат в гърлото ми, разтърсват ме. Това е твърде много. Не мога да опиша с думи видяното. Не смея и да пробвам, за да не разваля магията.
Ейо ме наблюдава любопитно и разбирам, че е изненадан от реакцията ми.
— Ти наистина никога не си била отвъд оградата, нали?
Поклащам глава. Пръстите му докосват лицето ми — бърше сълзите. Не съм усетила, че плача.
— Красиво е — прошепвам. — Прекалено красиво. Чудя се какво има там надолу?
— Морето — отговаря той. — И градът. Аз съм бил в града.
— Бил си? — Очите ми се разширяват. — И какво има там?
Той вдига рамене.
— Стигнах до него, но не влязох вътре. Папи ми каза да намеря града, аз отидох, видях го и се върнах.
— Защо е искал от теб това?
— Каза, че е част от някакъв план, но не каза какъв. Направих го с удоволствие. Никой Ай’оа не е стигал толкова далеч, затова след моето пътешествие ме нарекоха Ейо Далекоходеца.
— Това е… хубаво име — казвам, тъй като изглежда много се гордее с него.
— Тримата не искаха да отида, но когато се наложи да избираш, бащата е този, на когото първо трябва да се подчиниш. Вождът Бурако се страхуваше, че това е хитрост, с която да бъда превърнат в чужденец като моя Папи. През целия ми живот Тримата се страхуват от това, понеже приличам повече на чужденец, отколкото на Ай’оа, а в миналото е имало Ай’оа, които са напускали селото в търсене на външния свят и никога не са се връщали. Учените им обещали да ги заведат до градовете, да се возят в самолети и влакове и те ги послушали, обърнали гръб на Ай’оа и изчезнали във външния свят. Не познавам никой Ай’оа, който го е направил — това се е случило много отдавна, преди да се родя. Но Бурако се страхуваше, че ако тръгна, други ще ме последват и селото ще загуби още много хора. Не ми е разрешено да говоря пред Ай’оа за пътуването или за града. Бурако иска от мен да бъда изцяло Ай’оа. — Ейо мята камъче в реката. То се плъзга по повърхността и стига почти до другия бряг. — Но каквито и правила да налага, аз си оставам наполовина караиба.
— Разбирам. — Ейо е външен човек в собственото си село, както аз съм външна в своето. — Къде е майка ти?
— Умря, когато бях малък. Не я помня добре. Ачири стана моя майка, както на всички сираци в Ай’оа. Това е нейната работа като Трета от Тримата.
— Това е невероятно — прошепвам. — Твоят свят. Толкова е близо до моя и все пак е толкова различен.
Той се взира в звездите.
— Това е лошо, Пиа. Те не бива да те държат затворена като птичка в кафез. Отдавна трябваше да си видяла всичко това.
— Той поглежда към реката. — Наричаме я имбиха — звездната вода.
— Имбиха — повтарям внимателно. Думата е регистрирана в паметта ми и никога няма да я забравя.
— Виж — казва Ейо. Хваща ръката ми и я вдига към небето.
— Виждаш ли там? Онази група звезди?
Аз кимам.
— Наричаме ги Ловеца. И там… — Той премества ръката ми, така че соча към друго съзвездие. — Това е Броненосеца.
— Сваля ръката ми, но не я пуска. — В Ай’оа имаме история за това как Ловеца преследвал Броненосеца през небето, докато Броненосеца не се скрил в една дупка. Ловеца влязъл в дупката да го търси и копал толкова дълбоко, че пробил дъното на небето и паднал на земята, където открил реката и дърветата. Повел племето си надолу към земята и те станали Първите хора.
Това едва ли е научно обяснение за произхода на човечеството, но навън в нощната джунгла и под звездното небе историята е омагьосваща, вместо смешна. Чичо Паоло би й се присмял, но тя изпълва сърцето ми с внезапен загадъчен копнеж, сякаш част от мен иска да повярва, че е истинска.