— Ще се върнеш ли?
— Не знам — признавам аз. — Предполагам, че зависи от това какво ще се случи, когато се прибера. Те знаят, че ме няма. Трябва да са разбрали. Ще открият дупката в оградата и ще я затворят. Няма да имам път навън.
— Аз ще изкатеря оградата — заявява той — и ще те изведа.
— Не, Ейо! Наелектризирана е. Което означава, че щом я докоснеш…
— Знам какво е наелектризиран. Баща ми, както ти е известно, е учен. Но не ме е грижа. Птичке Пиа… — Той хваща ръката ми. — Ще изкатеря тази ограда, ако поискаш, и ще те изведа.
Потръпвам и осъзнавам, че това е най-хубавото нещо, което някой някога ми е казвал. Толкова пъти съм наричана „перфектна“, но неговите думи означават много повече.
— Ейо, аз… Благодаря ти. Но не го искам от теб. Харесвам дома си и хората там. В Литъл Кейм няма зло, независимо какво казва Капукири. Един ден ще те вкарам вътре и ще можеш да видиш сам. Може би баща ти ще ми помогне. Иска ми се да можеше да ми кажеш повече за него. Сигурна съм, че ще го разпозная само по описание.
Клепачите на Ейо се затварят — тъмна завеса, която ме скрива от погледа му.
— Вече ти казах. Той е грозен като всички чужденци.
— Освен мен?
Той вдига рамене.
— Върви, птичке Пиа, преди да бъдеш простреляна от стрела.
— Много си драматичен. — Но думите му сами по себе си са като стрела, направена от лед. — Довиждане, Ейо.
— За последен път?
Не знам как да отговоря на това.
— По-добре върви. Не искам да те открият, ако разузнават около комплекса за мен.
— Защо? Мислех си, че няма зло в Литъл Кейм — предизвиква ме той.
— Няма! Но ти не бива да си тук! Литъл Кейм е тайно място и аз съм най-тайната част от него. Ако разберат, че знаеш прекалено много за мен, могат да…
— Да?
— Не знам, Ейо, и не искам да знам! — Той ме вбесява. Защо не тръгва? Защо се мъчи да ме накара да се усъмня в хората, които са ме отгледали… и създали? И защо успява? — Тръгвай, Ейо! Тръгвай веднага!
Той се обръща безмълвно и изчезва в джунглата. След като вече го няма, изпитвам за миг желание да тръгна след него.
Пробивам си път през гъстите листа, докато накрая виждам блясъка на оградата и сградите зад нея. Вече съм почти до дупката и след като не чувам никакви изстрели и не виждам никой да разузнава из периметъра, решавам, че въпреки всичко може би ще успея да се промъкна незабелязано.
Но когато стигам до дупката си за бягство, спирам изтръпнала от ужас и сграбчвам Алай, преди да се е затичал напред.
Районът е изпълнен с мъже и жени, учени, служители и униформени пазачи. Открили са дупката, това е очевидно. Дали подозират, че аз съм я открила първа?
Скривам се сред дърветата с надеждата, че съм прихванала част от умението на Ейо да се слива с околната среда. Едва се осмелявам да дишам и пропълзявам по-наблизо, за да проуча. Продължавам да държа здраво нашийника на ягуара.
И чичо Паоло, и чичо Антонио са там. Никой от тях не изглежда доволен. Лицата им са зачервени и двамата са настръхнали като Мърморко и Алай, когато се изправят един срещу друг в менажерията. Няма на кой друг да са ядосани, освен на мен. Вероятно е точно така.
Падналото дърво е нарязано и махнато и няколко души запълват дупката и оправят оградата. Явно са изключили електричеството в този сектор, защото държат веригата с голи ръце.
Сменям позицията си и виждам повече от случващото се. Родителите ми са там и изглеждат бледи и тихи от другата страна на оградата. Зад тях виждам стъклената си спалня празна и, както за първи път забелязвам, изключително открита и уязвима. Всичко вътре се вижда. Ъгълът с креслото, под което е картата, изглежда непокътнат и изпитвам облекчение. Достатъчно съм загазила и без да се налага да давам обяснения и за картата.
Трябва да се приближа, за да чуя какво казват за мен. Сигурно всички си мислят за инцидента и се чудят дали не се е повторил. Изпитвам желание изобщо да не бях излизала снощи, да се бях вслушала в себе си и да бях останала в Литъл Кейм. Но после си спомням за Ейо и за децата на Ай’оа, усещам прилив на упоритост и мислено се виждам как заемам предизвикателна поза.
Пак ще го направя.
Както гледам обаче, едва ли ще имам такава възможност. Преминавам през краткия си списък на възможни следващи ходове:
Излизам веднага и се изправям пред всички. Признавам всичко, дори и за картата и се заклевам, че никога повече няма да правя така.
Излизам веднага и се изправям пред всички. Признавам всичко и се заклевам, че ще го направя отново, независимо дали им харесва, или не.