Бягам. Може би ставам туземка, този път завинаги.
Никой от вариантите не ми харесва. Но изглежда имам още възможности. Затова решавам да почакам още малко. Чакам и наблюдавам. Трябва да ми хрумне нещо!
Стоя ниско до земята и се придвижвам със скоростта на особено сънлив трипръст ленивец. Успявам да се приближа достатъчно, за да подслушвам групата до оградата, без да привлека ничие внимание.
— Не знаем със сигурност, че е излязла — казва чичо Антонио.
— Трябва да обмислим всяка възможност. Може да е на километри оттук, Антонио. На километри! — Чичо Паоло прокарва пръсти през косата си и изглежда по-развълнуван, отколкото съм го виждала някога. — Не мога да я изгубя! Тя е всичко за това място! Без нея Литъл Кейм и изследванията не значат нищо! Помисли си какво би казала Щраус! О, Боже, какво ще каже Щраус!
Щраус? Никога не съм чувала това име, не и в Литъл Кейм.
— Успокой се, Паоло — отговаря му чичо Антонио. — Тя сигурно е някъде в комплекса. Не бива да правим прибързани заключения.
— Заключения! Търсихме я вътре с часове! Измъкнала се е навън! Това е единственото обяснение, Антонио. Знаех си, че не биваше да махаме камерите от стаята й. Кларънс! Защо се бавиш! Вземи проклетия булдозер, ако трябва, и запуши тази дупка! — Чичо Паоло крачи напред-назад, без да спира нито за миг. — Трябваше да се досетя, че това ще се случи. Направих прекалено много отстъпки. Този рожден ден беше глупава идея! Тя има нужда от по-строга програма, от повече надзор… Може би трябва пак да инсталираме камерите. Няма значение дали ще роптае, достатъчно е разглезена…
Когато отговаря, чичо Антонио е с каменно лице.
— Тя не е плъх, Паоло.
Този път чичо Паоло спира да крачи и с чичо Антонио се втренчват един в друг със злоба, каквато никога не съм предполагала, че изпитват. Никога не ми е било известно двамата да са били близки или нещо подобно, но сега осъзнавам, че може би между тях има доста повече враждебност, отколкото показват. Сигурно е така. Погледите, които си разменят, изглеждат прекалено свирепи, за да се дължат единствено на изчезването ми.
Внезапно ми хрумва идея. Всичките тези хора от външната страна на оградата… едва ли са дошли тук с пълзене през дупката. Което означава, че трябва да са отворили портата. Което пък означава, че може все още да е отворена.
Едва осмелявайки се да дишам, тръгвам тихо покрай оградата около Литъл Кейм. Ако успея да стигна до портата и тя е отворена, ще мога да се промъкна вътре и да измисля някаква история… може би, че съм заспала край басейна или че съм изгубила учебника си по биология в някой тъмен ъгъл. Мислите ми тръгват в три различни посоки едновременно и умът ми блокира.
Може би затова не забелязвам Хариет Фийлдс, докато не връхлитам право върху нея.
Глава 14
— Пиа! — Тя изглежда не по-малко стресната от мен и още повече при вида на Алай.
Отдръпвам се и се чудя дали да не побягна, но вече съм забелязана. Само на крачка съм от главната порта, която действително е отворена точно както се надявах. Но толкова се бях унесла в мислите си, че не се погрижих да проверя зад всяко дърво, покрай което минавам. Доктор Непохватка се е облегнала на едно от тях, пуши спокойно и изглежда се наслаждава на зрелището, предизвикано от изчезването ми.
— Здравейте, доктор Фийлдс — измърморвам и не знам какво да очаквам от нея. Вероятно ще се развика и ще хукне към чичо Паоло като подплашено маймунче към майка си.
— Предизвика голяма олелия — казва тя вече по-спокойно и почуква замислено с цигарата по долната си устна. — Къде беше?
Не отговарям. Отговорът би трябвало да е очевиден. Била съм навън и това е определено против правилата. Не могат да ми намалят заплатата, защото нямам такава — дали вместо това няма да ме оставят без вечеря? Или нещо по-лошо?
— Измъкваш се, а? — промърморва доктор Непохватка. — Била си лошо момиче, перфектна Пиа.
— Нали няма да ме издадеш? — питам с последна надежда.
Тя ме гледа продължително и дърпа от цигарата си. Хвърлям бърз поглед към портата. Пазачът е там, но не може да ни види през храстите. Освен, разбира се, ако доктор Непохватка не се развика. Което е напълно възможно.
— Ето какво ще ти кажа — проговаря тя най-после, като тръска пепел на земята. — Чувам те, че наричаш всички други „леля“ и „чичо“. Е, вече съм част от всичко тук толкова, колкото всеки от вас. Имам договор, нали помниш. Така че започваш да ме наричаш „леля Хариет“ и аз може би ще ти помогна.