— Може би? — изричам колебливо, макар че ми се иска да закрещя от облекчение.
— Кажи го. — На лицето й се промъква усмивка. Припомням си за опасния й подарък за рождения ми ден и за неприятностите, които мога да й навлека, ако някой го открие, и се предавам.
— Добре. Лельо Хариет. Казах го. Сега ще ми помогнеш ли?
Тя се ухилва.
— Още веднъж. Хайде. И не с такова нежелание, момиче. Не съм ти направила нищо лошо.
Освен че ми даде карта, която може да ме вкара в най-големите неприятности през живота ми. Е, разбира се, като се изключи сегашната ситуация.
— Моля те помогни ми да вляза през портата, лельо Хариет, и се заклевам, че дори мислено ще те наричам леля Хариет, вместо…
— Вместо какво? — Тя накланя глава любопитно. — Как точно ме наричаш мислено?
— Ъ-ъ… доктор Фийлдс, разбира се.
Погледът й ми подсказва, че отговорът е неубедителен, но не се опитвам да го поправя. Тя изглежда удовлетворена и кима отривисто.
— Добре тогава. Влизаме през портата! Изчакай тук за секунда.
Хвърля цигарата си и излиза от храстите. Стъпквам с отвращение с обувката си все още горящия малък цилиндър, а после гледам какво ще направи. Струва ми се, че казва на пазача къде се намирам. Но не. Сочи в посоката на чичо Паоло и екипа му. Пазачът кимва, вдига рамене и тръгва с маршова крачка, вероятно в изпълнение на заповеди, които чичо Паоло никога не е дал. Щом се изгубва от поглед, леля Хариет ми махва и предпазливо излизам от дърветата.
— Ти го направи!
— Разбира се, че го направих! — отговаря тя и изглежда малко възмутена. — Учих в едно тъпо девическо училище. Трябваше да използвам всяка възможност за измъкване, иначе щях да умра от социална изолация.
Лесно ми е да си представя как бяга.
— Е, благодаря ти.
— Пак заповядай. Сега ще хукнем ли вътре или ще трябва да убием следващия човек, който се появи и те види?
— Да го убием! Но…
— Не буквално, Пиа! — размахва раздразнено ръка тя.
Преминавам през портата, едва вярвайки на късмета си.
След като видях всички събрани около тайния ми изход и бях толкова сигурна, че няма да успея да се промъкна обратно, нямам представа какво да правя по-нататък. Те няма да приемат обикновено обяснение за отсъствието ми. Четенето в библиотеката или упражненията в салона никога не биха задоволили чичо Паоло и след като ме познава цял живот, веднага ще ме разкрие. Освен това не ме бива да лъжа, благодарение на факта, че никога не го правя. Досега не е имало за какво да лъжа.
Все пак има някой доста опитен в лъжите… Много ми е неприятно да я моля за още една услуга, но нямам избор.
— Ъ-ъ, лельо Хариет?
— Да? — Тя ме гледа така, сякаш вече знае за какво ще я помоля и се забавлява безкрайно.
О, хайде, Пиа. Преглътни гордостта си и го направи.
— Какво… ъ-ъ… да кажа, когато дойдат и ме открият?
— Хм. Имаш нужда от някаква история, и то убедителна. Няколко часа ни вест, ни кост, а нека си го кажем — Литъл Кейм не е толкова голям. Търсиха те навсякъде. — Тя прехапва устни и се вглежда в мен замислено. — Добре. Сетих се. Ела с мен.
Тя се затичва по обиколната алея и тръгвам след нея с надеждата, че знае какво прави. Нямам представа дали мога да й вярвам, но при тези обстоятелства, изглежда, не ми остава друго. Леля Хариет знае тайната ми, затова засега завися от милостта й.
Щом излизаме от полезрението на патрулиращите около оградата, тя забавя ход и се изравнява с мен.
— В такива ситуации най-добрата лъжа е тази, която предизвиква съчувствие.
— Какво имаш предвид?
— Ами, ако кажеш, че си заспала в някой ъгъл или си се крила нарочно, това само ще ги вбеси още повече — а повярвай ми, те вече са достатъчно ядосани.
Кимам, като си спомням разговора на чичо Паоло и чичо Антонио, който подслушах.
— Така че — продължава леля Хариет, — много по-добре е да измислим ситуация, която ще ги накара те да се почувстват виновни, когато те открият. Например, върху теб е паднало пиано и ти не си успяла да го отместиш.
— Чакай! — Спирам и я гледам с ужас.
— Божичко, Пиа, само се шегувах! Но ти схвана идеята, нали?
— Предполагам — казвам и тръгвам отново, макар и на по-голямо разстояние от нея, просто за всеки случай, ако наистина реши да стовари пиано върху мен.
— Номерът е да ги накараш да им дожалее за теб. Съчувствието е най-добрият заместител на гнева. И така… — Тя спира и махва с ръка към сградата, пред която сме спрели. Лаборатории Б, по-малката от двете главни изследователски сгради в Литъл Кейм, е разположена до североизточната част от оградата. — Влизаме тук.