— Защо? Какъв е планът?
Без да отговори, тя ме повежда по белите лъснати коридори и не поглежда нито веднъж назад. Явно всички ме търсят — мястото е напълно тихо. Звукът от стъпките ни по пода ехти в стените. Плочките под краката ми са толкова безупречно чисти, че когато поглеждам надолу, се виждам като в огледало. Всички бели врати, покрай които преминаваме, са означени с Лаборатория 114, Лаборатория 115, Лаборатория 116, а между тях има малки складови помещения без прозорци. Флуоресцентните светлини над нас светят постоянно и безмилостно като слънце. Чичо Паоло най-много от всичко мрази дефектни лампи и появи ли се и най-малкият признак за разваляне, вика Кларънс да ги смени.
Най-после леля Хариет спира, слага ръце на кръста и се оглежда объркано.
— Къде е хладилното помещение?
— Лаборатория 112? Натам…
— Какво има тук? — прекъсва ме тя и тръгва към вратата в края на коридора.
— Не ходи там! — казвам аз.
— Защо? — Ръката й вече е на дръжката.
— Това е старото крило. Изгоряло е преди години, никой не го използва. Празно е.
— Наистина ли? — Тя любопитно разглежда вратата. — Странно. По фасадата на сградата няма следи от пожар.
Вдигам рамене.
— На никого не е разрешено да влиза. Опасно е.
Леля Хариет завърта дръжката на вратата, но тя не поддава.
— Заключено.
— Лельо Хариет…
Преди да успея да я спра, тя вкарва пропуска си и вратата се отваря. Искам отново да я предупредя да не влиза, но любопитството ми надделява. Бавно тръгвам след нея.
Залата е тъмна и прашна. Виждам врати с малки прозорчета. Леля Хариет опитва първата и тя се отваря лесно. Стаята зад нея е малка и тъмна и успяваме да различим пейка на отсрещната стена. Никъде няма следи от пожар, но помещението изглежда старо и несъмнено изоставено. Малко е, за да е лаборатория или спалня, но е достатъчно голямо за склад. Дървеният под е покрит с поне два сантиметра прах.
Леля Хариет сочи безмълвно към пейката. Метални вериги, покрити с дългогодишна ръжда, висят над нея като стари кости. По дължината на дървото има дълги драскотини, сякаш оставени от нокти.
По гръбнака ми преминава тръпка, сякаш е издраскан от същите нокти. Тази стая не прилича по нищо на познатия ми Литъл Кейм. Тя е студена, мрачна и усамотена и крие тайни, които не искам да научавам.
— Да продължим нататък. — Леля Хариет се връща във вестибюла и аз неохотно тръгвам след нея. Следващата стая е горе-долу същата като първата. Още по-следващата няма пейка, но има повече драскотини — на стената са, започват от нивото на очите ми и продължават надолу. Следващата стая има тъмни петна по дървения под и неясна металическа миризма във въздуха.
Вече всеки косъм от косата ми е настръхнал от ужас и когато леля Хариет се насочва към поредната врата, поклащам глава.
— Стига толкова.
Тя само кимва. Връщаме се на пръсти в осветената зала, сякаш ни е страх, че ще събудим някое заспало чудовище.
Стоим отново на светло, зад затворена врата, надеждно деляща ни от сенките, и се гледаме втренчено една друга.
След минута прошепвам:
— Много неприятно чувство изпитвам. Стана ми… студено.
Тя кимва с пребледняло лице.
— Виждала съм и преди такива стаи.
— Къде?
Тя поклаща глава и май няма желание да говори повече за това.
— Пиа, имаш ли представа за какво се е използвало това крило?
— Не… казаха, че са били лаборатории и склад, и всичко е изгоряло… — В пожар, какъвто никога не е имало. — Защо биха излъгали? — прошепвам.
Леля Хариет не отговаря, а само ме наблюдава със странен и далечен поглед.
— Трябва да те скрием.
— О, да.
Щом се озовавам извън залата и от външната страна на вратата, се опитвам да се освободя от мрачното настроение, което се е впило в мен като пиявица. В Лаборатория 112 откриваме ред от вградени хладилници — хладилници, които не могат да бъдат отворени отвътре. Веднага разбирам плана на леля Хариет. Добър е, но никак няма да ми е забавен.
Въздишам и влизам в един хладилник. Бих искала да мога да измисля нещо по-добро. Леля Хариет се забавя, преди да затвори вратата.
— Пиа…
— Да?
— Знаеш ли, дадоха ми малка лаборатория близо до централната порта, в която да правя изследванията си…
— Да. И?
— Ами — тя вдига вежди многозначително, — бих могла да поискам някой — сещаш се кой — да идва при мен от време на време… с учебна цел, разбира се. Няколко часа на ден, през които всички да мислят, че си на сигурно място при мен…