Изпитвам облекчение, че не ме разпитват повече и си казвам, че погледът, който чичо Паоло и мама си разменят, е само съвпадение. И че свирепостта, с която майка ми стиска рамото ми, докато ме извежда от стаята, не е нищо повече от родителска загриженост за премръзналата дъщеря.
На леля Хариет не й мига окото.
Глава 15
Минават два дена, които прекарвам в ужас, че някой ще се сети как всичко е било нагласено и двете с леля Хариет ще бъдем повикани в офиса на чичо Паоло. Но нищо необичайно не се случва — освен кражбата на кутийка кибрит от кухнята, която извършвам, докато Жак не гледа.
Затварям се в стаята си, заставам пред огледалото, вадя клечка от кутията и я драсвам. Не съм сигурна какво ще видя и ще видя ли изобщо нещо, но от посещението си при Ай’оа насам не мога да махна думите на Ейо от главата си: Знакът се вижда само на огън.
Задържам клечката на няколко сантиметра от носа си и наблюдавам дали нещо ще се случи.
Нищо не се случва.
Навеждам се по-близо, докато почти не залепвам нос до отражението си. Вдигам клечката по-високо.
И го виждам, точно когато клечката почва да пари пръстите ми. Не усещам пламъка по кожата си, докато той накрая не угасва. Връхчетата на пръстите ми са топли, но незасегнати. Драсвам нова клечка един, два, три пъти, докато пламне и едва не я забождам в окото си, толкова съм потресена от това, което виждам.
Изглежда почти като отражение. Почти. Но пламъчето на клечката е неподвижно и равномерно за разлика от буйните отблясъци в златно и виолетово в ирисите ми. Преди не съм ги виждала. Никога не съм подозирала, че ги има. Сигурна съм, че и никой друг в Литъл Кейм не ги е забелязал. Чичо Паоло със сигурност не е споменавал за тях. Но ето ги — светлинки, които се въртят и разцъфват в синьозелените ми ириси. Изчезват, когато отдалеча клечката и се връщат в мига, в който я приближа пак. Цветовете на елизиума, уловени в очите ми, блестят, вият се и гаснат като огън, като вода, като дим.
Значи това е знакът на ягуара, богомолката и луната. Знакът на Тапумири на Ай’оа. С трепереща ръка гася поредната клечка и я хвърлям в кошчето. За момент стоя, втренчена в себе си, сега — с нормалния си поглед. Какви други тайни се крият в мен? Бавно прокарвам ръце по лицето си, но не знам какво още очаквам да видя. Антени, излизащи от косата ми? Люспи по бузите ми?
Изпитвам отчаяна нужда да се поразсея и решавам да ида да плувам, макар че излизането от къщата ми и отиването до Общежитие Б, където се намира басейнът, само по себе си може да бъде наречено плуване. Дъждът идва на вълни и след минути съм мокра. Събличам тениската и слагам банския костюм.
Басейнът е празен, точно както обичам.
Захвърлям мократа тениска и шортите на стола и пристъпвам бавно, за да не се подхлъзна на плочките. Водата е синя, неподвижна и подканваща. Пазя равновесие на ръба и предвкусвам как ще наруша тази спокойна повърхност. Собственото ми отражение, полюшващо се долу във водата, ме вика.
Протягам ръце, събирам ги над главата си и скачам, без почти да изплискам вода. Тя е хладна, приятна и ме обгръща отвсякъде. Правя няколко бавни дължини, като редувам лек бруст и плуване по гръб. Както и в спалнята ми, таванът е стъклен и виждам как дъждът бие по него.
Толкова се мъчех да не мисля за туземците — да не би някой да види истината в очите ми, че не успях наистина да обмисля случилото се. Сега разравям паметта си и споменът се връща като сън — мъглив, чуждоземен и невъзможен.
Наистина ли го направих? Бях ли там? Истинско ли беше? Когато си мисля за дивите, жизнерадостни хора, в сърцето ми има болка. Осъзнавам, че вече ми липсват. Сега, когато оградата е поправена, се съмнявам, че ще ги видя отново. Има толкова много въпроси, които искам да им задам. Откога са тук, толкова близо до Литъл Кейм? Какво мислят за нас, учените? Спомням си как Ейо каза: Защо иначе духовете биха изпратили неумираща?
Хващам се за ръба на басейна, избърсвам очите си и ми става студено, но не от водата. Имало ли е други като мен?
И дали все още съществуват?
Въпросът е нов и неочакван, и никой в Литъл Кейм не си го е задавал досега, поне доколкото знам. Възможно ли е племето Ай’оа да знае повече, отколкото някой тук предполага? Някой някога изобщо помислял ли е да ги попита? В края на краищата, това е тяхната земя. Ако някой би могъл да знае тайните на елизиума, това ще са те. Имам ужасно много въпроси, които искам да задам на Ейо, ако го видя отново.
Ейо.
Въпросите внезапно започват да ми изглеждат не толкова важни в сравнение с него — студът отстъпва на неочаквана топлина.