Докато рисувам, мислите ми блуждаят и движа молива машинално. Мисля си за стоящия в дъжда от другата страна на оградата Ейо — видях го за последен път преди три дни. Мисля си за леля Хариет, която ми помогна да прикрия нощта си в джунглата, а също и за това колко би се разгневил чичо Паоло, ако научи. Мисля си за заключената врата в Лаборатории Б и мистериозните помещения зад нея и се чудя каква ли е истината за тях.
Когато се връщам от мислената си разходка, поглеждам надолу към листа и оттам ме гледа лицето на Ейо. Шокирана се обръщам назад, за да се уверя, че никой не го е видял. След това омаяна разглеждам произведението на блуждаещите си мисли.
В тази рисунка има повече живот, отколкото във всичките ми досегашни. Най-после съм открила онова, което чичо Смиди нарича „освобождаване на напрежението“ и творческо вдъхновение, за да бъде картината спонтанна и естествена. Очите на Ейо са почти толкова дълбоки и пълни с живот, колкото в нощта при Ай’оа и изпитвам внезапното и фантастично усещане, че това е той, гледа ме и изобщо не е рисунка.
Ненадейно чувам гласове и обръщам страницата. Чичо Антонио и леля Хариет идват по покрития коридор, свързващ всички сгради в Литъл Кейм. Тя го е хванала под ръка.
— Пиа! Здрасти, мила! Какво правиш?
— Скицирам. — Вдигам листовете до гърдите си.
— Може ли?
— Ами… добре. — Подавам й всички рисунки, без тази с Ейо.
Тя кима и хъмка над тях, като показва особен интерес към портрета на чичо Антонио.
— Доста добри са. Малко… сухи… но добри. Трябва да прибавиш емоция и ще станат страхотни. Като Мона Лиза.
— Коя е тя?
— Може би някоя, която чичо Паоло не иска да срещаш. А това какво е? — Тя сочи листа, който все още е в ръцете ми.
— Ох, нищо… все още не е готово.
— Нека го видя!
Почти отказвам, но волята ми отслабва. Предполагам, че част от мен има нужда да го сподели с някого и от всички в Литъл Кейм леля Хариет изглежда най-малко способната да изтича при чичо Паоло с рисунката ми. Но няма да й кажа кой е. Не и това. Твърде е лично.
Тя взима листа и известно време кима над него.
— Ето това имах предвид. Емоция.
— Мислиш ли? — поглеждам над рамото й.
— О, да. Не бих го показала на този, който отговаря за теб днес. Би довело до въпроси. Боже, готино парче е, нали?
— Какво? — Изразът е нов за мен.
— Готино парче. — Тя прави неопределен жест към рисунката и повтаря: — Готин тип.
Поглеждам отново към лицето на Ейо и се изчервявам.
— Е, кой е той? — пита леля Хариет.
— Името му е Ейо. — Запушвам устата си с ръка. Какво! Пиа, идиотка такава! Какво беше това? И това ако не е липса на самоконтрол… Нямах представа какво ме накара да го изрека. Може би нуждата да споделя е по-силна, отколкото си мислех. Ако бях сама, щях да се плесна по главата, че съм толкова глупава и безразсъдна.
Сега съм приковала цялото внимание на леля Хариет. Тя обръща лицето си към мен и повдига вежда почти до къдравата си коса.
— О-о?
— Моля те, просто ми го върни. Не е нищо. Само въображението ми…
Тя ми го подава, но по лицето й пропълзява усмивка като червена гъсеница по листо — бавна, но решителна.
— Само въображението на момиче, което никога не е виждало мъж под трийсет.
— Не е вярно — протестирам, но слабостта в гласа ми е ясно забележима. Аз съм седемкратен идиот, това съм! — Нали няма да кажеш?
— Ще добавя това към кутията под леглото си с етикет „Тайните признания на безсмъртната Пиа“. Боже, момиче, не гледай така покрусено. Няма такава кутия!
Събирам останалите си скици и се чудя как да се отърва от тях. Няма нищо престъпно в лицето на баща ми, но бих предпочела да забравя напълно цялата случка. Всеки може да ги извади от кошчето за боклук. Това, което ми трябва, е огън.
— Хайде, дай ми ги — заповядва леля Хариет.
Толкова съм разтревожена и параноична, че й ги давам. Тя небрежно се оглежда наоколо, но все още сме сами. Отива в езерцето с рибките и потапя рисунките във водата. Изображенията мигновено се размиват и стават неузнаваеми. Биха могли спокойно да бъдат безобидни скици на папратови листа.
— Не мислех да го рисувам — прошепвам. — Само си драсках. Не внимавах.
— Нормално за мечтателка — казва тя, докато събира влажните съсипани листове. — Имах приятелка в училище, която зяпаше през прозореца в часовете по история и от разсеяност написа мръсни думи в изпитната си работа. Излишно е да ти казвам, че я скъсаха.