Между величествени памукови дървета и стройни цекропии тесни лиани се спускат и вият сред огромни листа на антириуми. Въздухът е по-плътен и влажен, отколкото в Литъл Кейм. Сякаш си под вода. Бледи изпарения запълват мрака между ниските листа и земята — като призраците, от които се страхува леля Ненин. Оранжеви и жълти лишеи покриват всичко, което е мъртво или загнило, и където свършват, започва мъхът. Само на това място има поне десетина различни видове мъх.
Поглеждам нагоре — от небето се виждат само сини петънца — място, което е толкова нависоко и така скрито от джунглата, че може спокойно да бъде и космосът. Небето в дъждовната гора се състои от листа и клони, а вместо звезди има крещящи маймуни и разноцветни птици. То е живо небе.
Но най-хубавото са цветовете — и точно те ми липсваха по време на нощните ми скитания. Дъждовната гора е зелена, зелена, зелена — този цвят сигурно е измислен тук, заедно с хилядите си различни варианти. Сред зеленината се открояват лилави орхидеи и оранжеви гъби и трептят, търсейки внимание. Сега единственото липсващо нещо е до мен да бъде и Алай, но би било невъзможно да измъкна и него.
Въпреки цялата красота наоколо, очите ми продължават да се връщат към Ейо. Той отмества всички клони от пътя ми и внимава да не се върнат и да ме ударят. Всеки път, когато го прави, по врата и раменете му се посипват капки вода. Тъмната му коса е толкова влажна, че виси пред очите му. Пръстите ме сърбят да я среша нагоре.
Благодарение на Ейо стигаме до Ай’оа за по-малко от час. Можех да ги намеря и сама, но щеше да ми отнеме повече време, защото никога не съм минавала оттук преди.
Този път селото не се стича да ме поздрави. Някои извикват към мен или ми махват, но не ме посрещат с танци и гирлянди от цветя. Чудя се дали изобщо съм добре дошла. Ейо явно е забелязал колебанието ми, защото ми обяснява, че когато един човек получи своя пир за добре дошъл, вече завинаги е част от селото и се отнасят към него като към останалите жители.
— Те ме мислят за Ай’оа?
— В този смисъл, да.
— И за всеки нов посетител ли устройват такова пиршество?
Той ме поглежда.
— Не. Само за теб, защото носиш знака, а също и за баща ми, защото обичаше майка ми и се доказа като приятел на селото.
Не съм сигурна дали съм поласкана или изплашена. Ако ме разглеждат като една от тях, какво ще очакват в замяна? Защо изобщо се върнах тук? Нима си мислех, че по цял ден ще танцуваме и ще се смеем всеки път, когато дойда? Какво очаквам от тях?
— Ейо — прошепвам аз, — не знам какво да правя.
Той ме поглежда весело, сякаш съм му задала много глупав въпрос.
— Просто се дръж нормално.
Едно момиченце, което ми стига до кръста, се затичва към Ейо и се покатерва на гърба му. Той се засмива и се опитва да я погъделичка, но тя го дръпва за косата и това го спира. Разпознавам я от предишното си идване. Тя се въртеше около мен с часове и наблюдаваше всичко, което правя, с огромни любопитни очи.
— Ейо! — изписква тя — Ти я върна! Както каза!
Усмихвам й се. Английският й е много добър.
— Ако кажа, че отивам до реката да хвана риба — отговаря той, — винаги се връщам с риба. Защо се усъмни в мен, Ейми?
— Не се усъмних и за миг, но Пичира и Акуе казаха, че не можеш, защото светещата ограда ще те спре. — Тя ме поглежда над рамото му. — Здрасти, птичке Пиа! Къде е ягуарът ти?
— Здравей — отговарям срамежливо. — Алай не можа да дойде днес. Името ти е Ейми? Много е хубаво.
— Означава пакостлива — казва Ейо.
— Означава перфектно дете — поглежда тя от Ейо към мен със закачлива усмивка. — Ейо казва, че ти си перфектна, птичке Пиа. Казва, че си най-перфектното момиче, което някога е виждал.
Ейо почервенява, изтърсва я от гърба си и изревава, че ще нахрани някоя анаконда с нея. Тя се скрива зад мен, пищи и се смее, а аз също се засмивам и я скривам от него.
— Така ли? — питам. — И какво друго казва?
Тя прилепва устни към носа си и мисли.
— Че очите ти са като късчета небе, които се виждат през листата… и че като дъжд, отмиващ тинята от листата, ти… как го каза? А, да. Че ти отмиваш мрака от света.
— Той… той е казал това? — Сега е мой ред да се изчервя. Ейо ни хваща за ръце.
— Хайде, ужасно дете такова. Нека покажем на Пиа къде плуваме.
Глава 18
— Ето тук! — съобщава Ейми.
Вече знам, че никога няма да се радвам на басейна си, не и след това. Кристален водопад, висок шест метра, се спуска в дълбок, спокоен тюркоазен поток. Орхидеи и хеликонии, натежали от розови, червени и лилави цветове, висят над водата, сякаш пият от нея.