Ейо с вик се покатерва на върха на водопада и се хвърля надолу. Пада с плясък във водата и ни измокря.
— Толкова е тъп — казва Ейми. — Ела, птичке Пиа! Не е забавно да се плува с Ейо, винаги гледа да ме напръска.
Тя грабва ръката ми и ме повежда по течението, на петдесетина метра от водопада, където потокът е плитък и широк, а дъното — покрито с камъчета. Водата блести златиста на слънчевата светлина, процеждаща се през дърветата.
— Това е нашето най-тайно място — прошепва тя и коленичи на брега.
— Каква е тайната му? — питам.
— Погледни във водата.
Коленича до нея, навеждам се над потока и го виждам. Не слънчевата светлина прави водата златна. Вътре има истинско злато. Камъчетата на дъното са покрити с лъскави петънца; сигурно са няколко шепи.
— Това истинско злато ли е? — питам.
Тя кимва.
— Не можем да кажем на никой външен човек. Видят ли злато, караиба се превръщат в чудовища и са готови да унищожат всичко, за да се доберат до него. Така казва Ачири. Затова никога не казваме на караиба за него.
— Аз съм караиба — изтъквам. Думата на Ай’оа за чужденец вече е записана в паметта ми.
— Капукири каза, че имаш сълзите на Миуа в себе си, това те прави една от нас.
— Но аз живея в Литъл Кейм.
— Не си длъжна. Можеш да живееш с нас.
— Не мога. Литъл Кейм е домът ми.
— Тогава защо идваш при Ай’оа?
Обръщам се с гръб, за да не види объркването в очите ми. Как да обясня на едно седемгодишно дете, че то представлява всичко, което ми е било отказано в Литъл Кейм? Защото си млада и свободна в джунглата. Ти си смъртна, но вместо да се вкопчваш в надеждата за безсмъртие, прегръщаш всеки следващ ден, без никога да се тревожиш за утрешния.
Тя коленичи до мен и се взира в небето.
— Била ли си някога на самолет? — пита внезапно.
Усмихвам се унило.
— Не. Или поне все още не. Никога не съм напускала джунглата.
— Ох — въздъхва тъжно Ейми. — Винаги съм искала да се кача на самолет. Да се нося над дърветата като птица.
Поглеждам през балдахина към петънцата небе. Виждала съм два самолета през живота си — веднъж, когато бях на пет и веднъж, когато бях на дванайсет. Летяха толкова високо и бяха толкова малки, че едва се забелязваха. Чичо Антонио веднъж ми каза, че сме прекалено далеч от градове, за да виждаме много самолети, но въпреки това в Литъл Кейм има достатъчно дървета, които скриват комплекса от всеки поглед от въздуха.
— Къде би искала да отидеш? — питам Ейми.
— Папи на Ейо ни разказа за места, където няма дървета. Там понякога всичко е само километри сгради, направени от бетон. На други места има само пясък, толкова много, че не можеш дори да му видиш края.
Опитвам се да си представя такава гледка, но ми се струва невъзможно.
— Никога не съм напускала джунглата.
Ейми ме хваща за ръка и се усмихва широко. Двата й предни зъба са леко раздалечени.
— Един ден ще отидем. Ти и аз, на самолет. Ще отидем до Китай и Америка, и Антарктида.
Зяпвам я.
— Откъде знаеш всичко това?
— Кое?
— Всички тези имена. — Мисля си за картата си и си припомням думите, отпечатани на нея. — Китай. Това е в… Азия? — Имената имат странен вкус в устата ми, като някаква чуждоземна храна.
Тя кимва.
— Папи ни научи двамата с Ейо на имената на толкова много места. Той каза, че трябва да знаем колкото може повече за света и че това… — Чертите й се опъват, замисля се за секунда и заговаря по същия начин, по който аз рецитирам периодичната таблица: — „Невежеството е Божие проклятие, знанието е крилата, с които летим към рая“. Това е от някакъв караиба на име Шекспир — усмихва се самодоволно Ейми. — Понякога уча по-бързо от Ейо.
— Шекспир, а? — Трябва да е бил учен, звучи ми като нещо, което и чичо Паоло би казал.
Изпитвам неочаквано пробождане от ревност. Някой от Литъл Кейм е преподавал на Ейми и Ейо за външния свят, а мен е оставил в тъмното като че ли съм идиот. Разбира се, аз мога да изредя всички части на чехълчето, но седемгодишно дете знае повече за света от мен. Ако знанието е „крилата, с които летим към рая“, то аз съм птица с подрязани крила.
Заравям ръце в меката пръст на брега и я намачквам с цялото разочарование, което не искам Ейми да види в очите ми.
Група златисти тамарини си бъбрят над нас и ни се хилят, като ни замерват с горски плодове. Ейми им отвръща с вик и една маймуна скача на рамото й. Играе си с косата й и ми изсъсква, когато се опитвам да я погаля.