— Значи не е кръг? Сигурна ли си?
Поглеждам го твърдо и сериозно.
— Да.
— Добре — казва той любезно. Протяга се над мен и взема едно кръгло листо, Tropaeolaceae tropaeolum изниква веднага в ума ми, и го държи хоризонтално на височината на очите ми, така че да изглежда като тънка линия във въздуха.
— Линия или кръг?
— Добре, умнико. Разбрах.
— Линия или кръг? — настоява той.
— И двете е. Ха-ха. — Грабвам листото, държа го отвесно, и проследявам с поглед кръглите му очертания.
— Папи ми го показа — казва Ейо. — Обясни ми, че да виждаш и да разбираш са две различни неща. С очите си виждаме едната страна на нещо, но това не означава, че то няма още пет страни, които не можем да видим. Затова защо вярваш на очите си? Защо прекарваш целия си живот, като си мислиш, че само защото не виждаш всяка страна на едно нещо, то другите му страни не съществуват?
— Ако не можеш да вярваш на очите си, тогава на какво можеш да вярваш?
Той се усмихва и хваща ръката ми.
— Вярваш на някой, който може да види и другите страни.
— Като теб? — Искам да прозвучи като недоверие, но вместо това за моя изненада думите излизат напълно искрени.
— Ами… защо не? — Той се усмихва широко и предизвикателно, сякаш ме подканва да споря с него. — Наистина ли си толкова изненадана, че ние туземците не сме така невежи, както вие учените твърдите? Мислиш, че само на вас ви е разрешено да сте умни?
Искам да кажа нещо остро и интелигентно в отговор, но замълчавам и го гледам леко объркана и с възхищение. Все така усмихнат, той се прозява и се протяга.
— Ей там има дърво с папая. Ще донеса малко, а после ще те науча на още умни неща. — Той се разсмива, когато завъртам очи, става и тръгва навътре в джунглата.
— Така ли? — виквам след него. — Смяташ, че си същински гений, а?
Той се обръща, прави лек насмешлив поклон и изчезва със смях.
Поклащам глава заради самодоволството му, събувам се боса, навивам си панталоните и влизам във водата след Ейми.
— Какво? Страх те е да не се измокриш? — Тя ме напръсква, аз вдигам ръце да се предпазя и се разсмивам.
Забелязвам тъмна вълна във водата зад нея и я посочвам.
— Какво е това?
— Не знам… — Ейми нагазва по-навътре, за да я разгледа по-отблизо.
Тогава я виждам.
— Ейми, не! Върни се!
— Какво…
Тя изчезва под водата. Змия, дебела колкото крака ми, за секунди се увива четири пъти около малкото й тяло и започва да се затяга пред ужасения ми поглед.
Глава 19
— Ейми! — крещя аз. — Идвам!
Гмурвам се във водата. Не съм виждала по-голяма анаконда. Няма начин да я измеря, но със сигурност е над пет метра.
— Ейми! Дръж се!
Не виждам главата на змията, затова хващам тялото й и започвам да дърпам. Тя стисва още повече. Ейми се задъхва и лицето й почервенява.
— Не! Дишай, Ейми! Продължавай да дишаш! — Вземам камъни и удрям змията — главата й се показва над Ейми и изсъсква. Езикът й е дълъг, черен и раздвоен.
— Махни се от нея! Пусни я! — Мятам камък към главата й и я уцелвам. Но вместо да умре, змията се раздвижва по-бързо и от течния живак, с който чичо Сергей обича да експериментира. Тя се развива от тялото на Ейми и цветът се връща на лицето на момичето. Грабвам я и я притискам към себе си.
— Всичко е наред, всичко е наред…
— Пиа!
Усещам, че нещо се стяга около крака ми и в следващия момент съм под водата. Задържа ме там една… две… три минути. Повечето хора вече щяха да са се удавили, но аз усещам как влизам в странно състояние, в което мога да не дишам. Все пак, когато се оттласквам нагоре, успявам да поема жадно глътка въздух, преди анакондата отново да ме потопи. Вие се около мен като демонично въже, кожата й е гладка, хлъзгава и студена. Увива се първо около краката, а после около кръста и гърдите ми. При последното завъртане змията се усуква около гърлото ми, първо бавно, почти нежно, сякаш се опитва да ме утеши преди смъртта ми. Не знаеш ли, че не мога да умра, змия?
Но можеш да бъдеш погълната — ми казва един съскащ глас и макар да знам, че е моят, въображението ми го приписва на змията. — Погълната във влажния тъмен търбух…
Забивам крака в дъното, с всички сили се оттласквам нагоре и вдигам глава над водата. Поемам въздух, усещам миризмата на гниещ мускус от змията и се задавям.
Ейми пищи от брега, а камъните, които хвърля, падат далеч от целта. Главата на змията е на сантиметри от лицето ми, тесните жълти очи са приковани в моите, устата й почти се усмихва.