Обмислям го известно време — това е странен начин да гледаш на смъртта. Момчето, което би рискувало живота си за мен, е още по-странно. Бих ли могла да сторя същото за него? Ако можех да умра… бих ли рискувала живота си за Ейо? Знам, че всеки в Литъл Кейм би казал: Никога, Пиа. Ти си прекалено важна, за да пропилееш живота си за когото и да е! Биха ми напомнили, че съм единствената безсмъртна и че съм надеждата на човечеството. И аз бих им повярвала — защото винаги правя така.
Но докато се навеждам под клона, който Ейо задържа за мен, си мисля за последното си посещение при Ай’оа и за това колко изпълнена с живот се чувствам всеки път, когато погледите ни се срещнат. Как кръвта ми препуска при докосването на Ейо. И как когато бях в опасност, той не се поколеба да рискува всичко, за да ме спаси.
Бих ли направила същото за него? Въпросът ме преследва, защото нямам отговор. Ако кажа „не“, ще предам Ейо и чувствата, които имам към него, но ако кажа „да“, ще предам всички в Литъл Кейм… може би дори собствената си мечта. Бих ли рискувала да изгубя вечността със своите безсмъртни само за да спася едно смъртно момче?
Никога няма да се стигне дотам — казвам си, — със сигурност няма да се стигне дотам.
Забелязвам, че Ейо се е преоблякъл и сега е с черна тениска. На нея с ръкописни букви пише „Чикаго“.
— Какво означава това? — питам и соча надписа.
— Не знам, но мисля, че е някакво място в Съединените американски щати. Папи снощи беше тук и ми я даде. Каза, че понякога тениски като тази попадат в кутиите, които едрият човек Тимоти носи в Литъл Кейм и че там никога не ги обличат, защото са против правилата.
За да не ги видя — мисля си, защото знам, че това е причината.
— Твоят Папи снощи е бил тук?
— Идва веднъж седмично.
— Ти така и не ми каза кой е. — Внезапно ми хрумва ужасяваща мисъл. — Ейо, ти не си му казвал за мен, нали? — Може да е всеки в Литъл Кейм… и може би вече знае тайната ми. Ако е така, защо не е казал на никого? Та той би могъл да е самият чичо Паоло!
— Разбира се, че не — отговаря ми Ейо и сърцето ми възстановява ритъма си. — Пазя тайната ти и пазя тайната на Папи. Не му казвам за теб и не мога да ти кажа за него. — Той вдига извинително рамене. — Така е честно.
— Сигурно — въздъхвам аз, щастлива, че тайната ми остава неразкрита. — Но аз ще разбера рано или късно.
— Може би — съгласява се той.
Изкачваме къс участък, покрит с папрат. Пътят, на който трябва да е джипът, е от другата страна.
Ейо спира на върха.
— Сигурна ли си за този план?
— Няма проблем. Малко е прашно, но нали така пристигнах? — Спирам до него. — Предполагам… че ще се видим пак?
Той отваря уста, после спира, сякаш не може да реши какво да каже, и грабва ръката ми.
— Не е нужно да се връщаш там — прошепва той.
— Ейо…
— Пиа… — Ръката му се плъзва по моята до лакътя ми и аз настръхвам. — Не е нужно да се промъкваш вън и вътре така, да се криеш под коли. — Той поклаща глава и присвива гневно очи. — Ти живееш в страх от тези хора. Защо не го признаеш? Това е клетка, Пиа. Трябва да го разбереш. Сигурно го усещаш всеки път, когато поглеждаш през рамо. Виж, и сега го правиш!
Наистина гледам през рамо, но не заради думите му. А защото се взирам към мястото, къде трябва да се намира превозното ми средство към дома… и там няма нищо.
Звукът на буботещи двигатели идва откъм реката, двамата с Ейо приклякваме в папратите и гледаме как джипът преминава покрай нас. Кара го пазачът, който трябваше да ме върне в края на своята смяна, но вместо това вози двама пътници. Непознати, брюнетка и белокос мъж.
— О, не! — Няма съмнение кои са.
Корпусът.
— Подранили са — прошепвам аз.
— Кои са те? — Ейо е приклекнал до мен и продължава да държи ръката ми.
— Те са външни. Идват да видят мен! — И когато пристигнат в Литъл Кейм и ме потърсят, истината ще бъде разкрита. Всичко — и всички — ще бъде застрашено. Аз, леля Хариет, Ейо.
Не. Не Ейо. Не мога да му позволя да се забърка в това. Спомням си какво му казах онази сутрин, когато едва успях да се промъкна в Литъл Кейм. Ако разберат, че знаеш прекалено много за мен, могат да… — Все още не съм съвсем сигурна какво биха направили, но знам, че не искам да науча.
Още един джип се приближава с ръмжене. Кара го друг пазач и в него е багажът на представителите на Корпуса.
— Трябва да се кача на един от тези джипове — прошепвам.
— Ейо, непременно трябва да се върна в Литъл Кейм, без никой да забележи.