Щом излизам извън полезрението им, се притискам към стената и дишам с надеждата кислородът да успокои нервите ми. Дрехите ми са съсипани, косата ми е сплъстена и по ръцете, краката и врата ми има речна кал. Няма начин да се изправя пред Корпуса в този вид. Общежитие Б е на около осемдесет метра оттук и от двете страни на алеята до сградата има високи храсти. Ако се приведа и тичам бързо, мога да взема разстоянието за секунди. Заобикалям гаража, привеждам се, поемам си въздух и хуквам.
Продължавам да чувам шума на тълпата, включително и виковете на чичо Паоло, който се опитва да успокои всички. Вмъквам се във входа на Лаборатории Б и тичам през коридора към басейна. За по-малко от минута се събличам и се гмурвам. Плувам до другата страна и оставям след себе си кална следа. Но когато излизам, мръсотията се спуска към дъното. Трябва ми само секунда, за да стигна до огледалото в съблекалнята и да проверя дали по мен има още кал. Слагам хавлия и се насочвам към вратата.
Когато излизам сред тълпата, са изминали само две минути и половина. Все едно никога не съм била в джипа. Нямам избор — трябва да се изправя пред всички мокра, боса и полугола.
— Ето те! — изръмжава глас и чичо Антонио грабва ръката ми. — Плуваш, Пиа? Наистина ли? Търся те от половин час! Паоло каза, че си с Хариет, а тя каза, че така и не си се появила. Почти си помислих, че си прескочила оградата и си избягала в джунглата!
— Ха! — възкликвам аз. — Това… това е лудост, чичо Антонио! Аз… плувах. Виждаш ли? — Размахвам кичур мокра коса и решавам, че сега е идеалният момент да сменя темата. — Какво става?
Той изръмжава.
— Изпратиха ни радиосъобщение преди четирийсет минути, че се намират на брега на Литъл Мисисипи и чакат да ги докараме. — Той поклаща глава. — Предизвикаха пълен хаос. Паоло крещеше нон стоп, сигурен съм, че Харуто получи микроинфаркт, а сега Хариет изпусна бельото им в калта. — Чичо Антонио ме повежда през тълпата, без да спира да мърмори: — Проклетият Корпус добре ни изигра.
Заставаме до чичо Паоло и чичо Сергей, които се извиняват многословно на намръщената жена за непохватността на леля Хариет. Но когато чичо Антонио прочиства гърлото си, всички се обръщат, зяпват ни и затихват.
Чувствам се ужасно смутена и съм се вкопчила в тънката си хавлия, сякаш тя по някакъв начин би могла да върне деня към невинното му начало. Усмихвам се възможно най-сияйно.
— Уважаеми гости — казва чичо Паоло, а една вена на клепача му пулсира толкова силно, че цялото му слепоочие потръпва в спазъм, — ето я и нея. Нашата Пиа.
Знам, че смяташе да ми посвети цяла реч и да я произнесе точно в този момент, за да спечели Корпуса от самото начало, но изненадващото им пристигане осуети всичките му планове. Затова сега се налага сама да измисля нещо, но въображението ми е в доста лошо състояние след сутрешната среща с анакондата.
Нима беше тази сутрин? Потискам желанието да се прозея и да се запътя право към леглото си и вместо това кимвам на посетителите.
— Здравейте. Добре дошли в Литъл Кейм.
Опитвам се да не мигам, докато двамата ме оглеждат. Никой от тях не отвръща на поздрава ми, нито ми казва името си. Въпреки че очите им са приковани в мен, имам чувството, че не ме виждат. Гледат ме така, както чичо Паоло гледа лабораторните мишки — лесно долавям изчисленията в главите им. Събират, изваждат, претеглят и сравняват. Не виждат пред себе си седемнайсетгодишно момиче. Виждат резултата от особено дълъг и скъп експеримент. И не мога да определя по напрежението в погледите им дали това, което виждат, им харесва.
— Сигурен съм, че сте гладни и уморени — казва накрая чичо Паоло. Те кимват и тръгват след него към Общежития Б, където ще бъдат настанени по време на престоя си тук. Той, доколкото знам, е с неопределена продължителност. По пътя продължават да ме оглеждат.
Щом влизаме вътре, чичо Антонио им помага с багажа, а аз прошепвам на чичо Паоло, че ще се преоблека за вечеря. Той кимва разсеяно, а тикът на окото му продължава с пълна сила. Измъквам се доволна, че са ме забравили.
Прекосявам Литъл Кейм с плътно пристегната около мен хавлия и продължавам да усещам тежестта на тези два погледа, като окачени около врата ми вериги.
По време на вечерята научавам, че се казват Виктория Щраус и Гюнтер Ласло и заедно управляват огромната компания, която наричаме Корпуса. Научавам всичко това от леля Хариет, която седи до мен. Двамата от Корпуса са на отделна маса с чичо Паоло и останалите от екипа Имортис. Обмислям дали да не се изплезя или да си бръкна в носа, но си спомням как чичо Сергей каза, че те могат да ни закрият, и вместо това само си представям как го правя.