— Перфектна — отговарям моментално. — Те искат да бъда перфектна.
— Перфектността — изрича леля Хариет глухо — е в очите на гледащия.
— Къде си чула това?
— Някога човек на име Платон е казал нещо подобно. Предполагам, че не са ти говорили за Платон, нали? Явно не. Трябваше да се досетя. Добре, постарай се да не го споменаваш пред никого или и двете ще си имаме неприятности. Струва ми се, че засега си имам достатъчно потенциални неприятности, благодаря много, така че не казвай на никого.
Тя се изправя и изтръсква сламките от джинсите си. После тръгва към изхода, а аз викам след нея:
— Лельо Хариет?
— Да?
— Всеки, който дойде в Литъл Кейм, преминава през тест като моя. Твоят какъв беше?
Тя обръща главата си така, че къдравата й червена коса да прикрие изражението й.
— Не знам за какво говориш.
С тези думи напуска бързо менажерията и ме оставя сама с животните и със спринцовката в ръцете ми.
Глава 22
Два часът следобед е — обикновено по това време съм в гимнастическия салон, но сега съм принудена да следвам чичо Паоло, докато той развежда гостите ни из Литъл Кейм. Цял ден съм неспокойна и усещам, че поглеждам с копнеж към джунглата, когато сме извън сградите. Почти се надявам, че Ейо ще се появи от другата страна на оградата, но него го няма и това е добре. Какво ли биха казали Щраус и Ласло за диво момче, голо до кръста, което чука на портите и пита за Пиа?
Не съм единственият проект, който са дошли да проверят. Има още десетки, ръководени от учени, които не са част от екипа Имортис. Повечето изследват възможните употреби на местните растения в медицината и някои вече са завършили със създаването на нови лекарства. Ако Литъл Кейм някога бъде открит от хората, които не трябва да знаят за него, те ще научат само за тези проекти — биомедицински изследвания, достатъчно важни, за да бъдат пазени в тайна, но достатъчно безобидни, за да не будят подозрение.
Опитвам се да стоя настрана от Щраус и Ласло, доколкото е възможно. При вида им си спомням спринцовката, напъхана в чекмеджето с чорапите в спалнята ми.
Най-после пристигаме в лабораторията с плъховете. Стените са покрити с клетки. Повечето са наследници на Рузвелт. Стомахът ми се свива при мисълта за този плъх. В Литъл Кейм имаме десетки безсмъртни плъхове, но никой от тях не е така специален както Рузвелт. Той беше първият, както аз съм първата.
Преди години се наложи учените да спрат да размножават безсмъртните плъхове, защото стана ясно, че в противен случай Литъл Кейм ще бъде пренаселен от тях. Излишните не можеше да бъдат пуснати на свобода, да не би някой от тях да бъде открит, а с него — и необичайните му дарби. Разбира се, сега, когато знаем, че елизиумът е смъртоносен за безсмъртните, бихме могли да го използваме, за да контролираме популацията на плъховете. Чудя се дали чичо Паоло вече се е сетил за това.
Чичо Паоло показва на Щраус и Ласло една клетка с албиноси, когато Ласло му прави знак да запази тишина. Той вади от чантата си бипкащ сателитен телефон, но шумът от плъховете му пречи да чуе каквото и да било. Ласло излиза от стаята и затваря вратата.
Секунди по-късно вратата отново се отваря.
— Тръгваме си! — изкрещява Ласло.
— Какво? — разширява очи Щраус — Какво става?
— Беше Джерард, от Рио. Хората на „Дженисект“ току-що са пристигнали, душат наоколо и търсят накъде сме тръгнали. Трябва да изчезваме. Веднага, докато все още имаме време да ги отклоним от следата към Литъл Кейм.
Щраус се втурва през вратата, а ние с чичо Паоло я следваме.
— Значи си тръгват? Просто така? — питам тихо, докато вървим забързано.
— Това не е малък проблем, Пиа. — Лицето на чичо Паоло е пребледняло. — Може вече да е твърде късно. Корпусът трябва да действа бързо, ако иска да отклони „Дженисект“ от Литъл Кейм.
— Всъщност какво е „Дженисект“?
— Конкурентна корпорация — отговаря чичо Паоло. — Помниш ли, когато ти казах, че има хора, които биха убили всеки в Литъл Кейм само за да те хванат? Е, това е „Дженисект“.
Представям си мъже с пушки, които нахлуват в комплекса и стрелят по всеки, докато аз стоя неспособна да ги спра. Потрепервам.
— Значи това е краят на голямата визита на Корпуса.
По някакъв начин е разочароващо, че проляхме толкова много пот за визита, която продължи по-малко от двайсет и четири часа.
— Ти трябва да се концентрираш върху теста си, Пиа. Това не променя нищо.
Излизаме навън, той се затичва към джиповете, за да помогне с багажа и ме оставя сама. Сядам в сянката на едно дърво край пътя и наблюдавам. Това е чист хаос. Дори Щраус тича с чантата си на точки, която виси от едното й рамо като торба с банани. Спомням си как тя каза, че „Дженисект“ ще започнат трета световна война, за да стигнат до мен и, странно, единственото, което ми хрумва, е: Значи вече е имало две световни войни?