За моя изненада чичо Смиди също се качва на един от джиповете заедно с куфарите си. Може би най-после се връща във външния свят. Не мога да го оставя да си тръгне, без да се сбогувам с него.
Затичвам се към джипа, пресягам се и слагам ръка на рамото му.
— Чичо Смиди! Напускаш ли ни вече? — Надявах се да остане още най-малко няколко седмици.
Старият учен ми се усмихва и ме потупва по ръката. Кожата му е тънка и крехка като крило на пеперуда и пръстите му изглеждат странно, без да държат неизменната му четка за рисуване. Чудно е как тези слаби ръце са нарисували толкова красиви неща през времето му тук.
— Сбогуваме се, Пиа.
— Къде ще отидеш?
— У дома. Не се тревожи за мен, Пиа. Корпусът се грижи отлично за своите пенсионери. Планирам да седна в някое кресло и да проспя остатъка от живота си. Не гледай така уплашено, мила. Това е моето желание.
Мина много време, откакто трябваше да се сбогувам с някого — последният човек, който напусна, беше леля Клер, лекарката, която предшестваше леля Бриджид.
— Ще ми липсваш. Ще ми липсват уроците по рисуване.
Чичо Смиди оглежда лицето ми и поклаща глава.
— Дадох четирийсет и три години на това място. Четирийсет и три години в тази забравена от Бога джунгла, но не съжалявам нито за миг от тях.
— Защо?
— Защото — той стисва ръката ми изненадващо здраво за толкова стар човек — така докоснах вечността. Ти си нашата надежда, Пиа. Не ни разочаровай.
Неспособна съм да отговоря заради буцата, заседнала в гърлото ми, затова само кимвам. Не искам да си го мисля, но имам чувството, че тези думи са подготвени от някой друг, а не от чичо Смиди. Прекалено точно съвпадат с теста тази сутрин. Но не му противореча. Чичо Смиди винаги е бил мил с мен и ще ми липсва.
Джиповете са готови за отпътуване. Щраус крещи на шофьорите да се качват и портите се отварят със скърцане. Минал е по-малко от час от телефонния разговор на Ласло.
Джиповете навлизат в джунглата с рев и с главозамайваща скорост. След минути звукът на двигателите заглъхва, заменен от песента на птиците и бръщолевенето на маймуните.
Краткото посещение предизвиква пълно объркване в Литъл Кейм и докато стоим около портата и гледаме след отдалечаващите се джипове, всички сме изумени. Вчера сутринта се появиха изневиделица, а сега отново ги няма, сякаш никога не са идвали.
Е, почти. Оставиха ни доказателство за визитата си и то е скрито в чекмеджето с чорапите ми.
Когато се замислям за теста, по гръбнака ми пролазват тръпки. Искам да се зарадвам, че Щраус и Ласло са си отишли, но вместо това изпитвам непреодолима тъга. Колко дълго мога да отлагам? Няма ли да е по-добре просто да отида и да приключа с това?
Опитвам се да погледна на теста от рационална, научна гледна точка. Всичко е в името на по-висшето благо. Кой знае? Може би чичо Сергей ще открие ваксина за КПИН още щом изследва клетките на Снизи.
Но това не помага. Прилошава ми от мисълта за спринцовката, за теста, за всичко. Може би чичо Паоло е прав. Може би въпреки всичко не съм готова. Определено не виждам връзка между Снизи и приемането ми в екипа Имортис, защото първото ми изглежда напълно излишно. Може би ако ще помагам на чичо Сергей да открие ваксината, в теста има някаква логика, но бъдещите ми изследвания са напълно несвързани с оцелоти, КПИН и пентобарбитал.
Но ако не издържа теста, Щраус ще уволни чичо Паоло, а може би и останалите членове на екипа Имортис. Сбогуването с чичо Смиди ми беше достатъчно тежко — ще е непоносимо да загубя и всички останали. Ти си нашата надежда — ми каза чичо Смиди. Може би чичо Паоло или Виктория Щраус са му наредили да го изрече, но това не го прави по-малко истина.
Чувствам се объркана и разкъсвана от съмнения и с труд се сдържам да не изкрещя на глас. Иска ми се двамата от Корпуса никога да не бяха идвали. Иска ми се чичо Смиди да не си беше заминал. Иска ми се в чекмеджето с чорапите ми да нямаше спринцовка с отрова. Иска ми се… иска ми се… Иска ми се да съм с Ейо. Точно сега.
Обзема ме силно и непреодолимо желание. Трябва да се махна от Литъл Кейм поне за няколко часа. Трябва да изчистя съзнанието си и пак да почна да мисля рационално. Оградата около Литъл Кейм сякаш се стеснява и ме притиска, стяга белите ми дробове и не ми дава да дишам. Просторът на джунглата отвъд нея ме зове.