Осъзнавам, че само аз съм останала при портите. Всички други са се пръснали по лабораториите или общежитията, вероятно за да обмислят посещението на Корпуса и как ще повлияе на бъдещето на Литъл Кейм. Тръгвам да търся леля Хариет и я намирам в лабораторията й, свела глава над снимка, поставена на масата.
— Лельо Хариет?
Тя се изправя и се обръща, като пъхва снимката в джоба си. Очите й са зачервени, сякаш е плакала.
— О, Пиа.
Заставам несигурно на вратата и питам:
— Добре ли си?
— Разбира се, че съм добре. — Тя разтърква очи. — Какво искаш?
— Трябва да изляза за няколко часа. Дали имаш някакви идеи освен джиповете?
— Пиа… — Тя хваща кичур от косата си и затваря очи. — Сега наистина не е добър момент. Всички са превъзбудени около цялата история с Корпуса и това ги прави непредвидими. Сега ме притискат двойно повече — казаха, че искат жизнеспособни клонинги на безсмъртни плъхове до края на годината и точно сега нямам време да те измъквам и вмъквам в комплекса. — Тя отваря очи и ме поглежда раздразнено. — Съжалявам. Изчакай няколко дни. Нека всичко утихне.
След миг мълчание кимвам бавно, излизам и тръгвам по коридора. Очевидно леля Хариет е също толкова под напрежение, колкото и чичо Паоло.
Чудесно.
Мога и сама да се измъкна.
Обикалям периметъра на комплекса и търся дупки в оградата. Няма нито една. Дори виждам места, които чичо Тимоти е подсилил, вероятно в деня, когато откриха първата дупка. Ако ще търся начин за измъкване, трябва да погледна нагоре.
Наелектризираните вериги свършват на пет метра над земята, но хоризонталните метални греди са още по-нависоко. Технически, мога да изкатеря оградата, тъй като електричеството няма да ми навреди. Но ще боли и вероятно преди да съм стигнала и половината, ръцете ми ще се пуснат сами. Освен това, алармата в будката на охраната ще се задейства и хората на чичо Тимоти ще ме хванат за секунди.
Секунди.
Електрическите импулси в оградата са на всеки 1,2 секунди, което теоретично означава, че бих могла да го направя, ако съм много-много бърза. Но не мисля, че дори и аз бих могла да изкатеря тези пет метра за по-малко от секунда.
Ако не се налагаше да изкатеря целите пет метра…
Тичам покрай оградата и стигам до сградата на поддръжката. Това е най-изолираната част на Литъл Кейм… и най-прорасналата. Едно дърво букайо се издига над оплетените храсти, клоните му започват ниско над земята и се извиват навън, покрити с яркочервени цветя, които приличат на човки на кълвачи.
Перфектно е.
Почвам да се катеря като маймуна — служа си с ръце и крака. Когато се изравнявам с горната част на металната мрежа, спирам. Мога да се покатеря по-високо и да достигна гредите, но те са прекалено гладки, за да се задържа и вероятно ще се подхлъзна и ще падна на земята от пет метра височина. Трябва да скоча, да се хвана за мрежата, да се прехвърля през нея и да се спусна от другата страна — за по-малко от 1,2 секунди.
Клонът, за който се държа, е як и го обхващам здраво с ръце, затварям очи и дишам възможно най-бавно. И слушам.
Чичо Паоло е тествал слуха ми многократно, но никога не съм се концентрирала толкова много, колкото сега. Изолирам ненужните шумове (крясъците на капуцините, вятъра в листата, ударите на собственото ми сърце) и се съсредоточавам върху най-неуловимия от всички звуци — почти незабележимото бръмчене на електричеството, пулсиращо през оградата. Отначало звукът е монотонен и ако обърна съвсем малко глава настрани, го губя изцяло. Но колкото по-дълго слушам, толкова по-ясни стават импулсите. Бръм… бръм… бръм… Улавям ритъма. 1,2 секунди, като часовник.
Отварям очи, но слухът ми вече е настроен на вълните на оградата. Напрягам мускули, изчаквам точния момент… и скачам.
Глава 23
Следващият електрически импулс изсъсква по жиците една десета от секундата, след като съм пуснала оградата.
Приземявам се от другата страна и спринтирам през храстите. Усещам как сърцето ми бие бясно в гърдите ми, облягам се на едно дърво и после се отпускам на земята до него.
На косъм бях да задействам алармите на чичо Тимоти.
Но успях да не го направя.
Изправям се разтреперана и се вглеждам в оградата, за да се уверя, че никой не е забелязал бягството ми. След няколко минути тишина пулсът ми най-после се успокоява и поемам към джунглата.
Денят е по-топъл и не след дълго тениската ми е мокра. Постоянното жужене на цикадите почти заглушава песните на птиците. Колкото по-дълбоко навлизам в гората, толкова по-тъмно става. Светлината струи на златни ивици от небето. Когато преминавам от хладната сянка към следващия изгарящ сноп от лъчи, все едно влизам от нощ в ден, от вода в огън.