— Търсихме те навсякъде, Ейо. Другите са готови за лов и ме изпратиха… — Тя спира по средата на изречението и ни зяпва, а по лицето й плъзва лукава усмивка. — Знам какво правехте вие двамата… — и започва да се кикоти и да издава към маймунката си звуци, имитиращи целувка.
— Нищо не правехме — казвам, но усещам как кръвта нахлува в лицето ми, сякаш нарочно иска да ме издаде. — Само си говорехме. Хайде, не искаме Ейо да пропусне своя лов.
Отмятам настрана мъха и примигвам към внезапната слънчева светлина. Ейо и Ейми тръгват след мен, а малкото момиче го дърпа за ръката. Усещам, че той ме наблюдава, но не мога да погледна към него. Не искам да види, че съм се изчервила и постоянно преглъщам. Сърцето ми все още бие така, сякаш ще се пръсне и на връщане избягвам очите на Ейо.
Бременната Лури с издутия корем, който изглежда готов да се спука, ми предлага копие.
— Можеш да гледаш, ако искаш.
Аз поклащам глава.
— Не, благодаря. Трябва да се прибирам.
Тя присвива очи.
— Добре ли си, птичке Пиа? Тези момчета — тя хвърля поглед към Ейо — понякога се превъзбуждат, а? Трябва да се научиш как да удряш, нали знаеш? Научи ги да не посягат. — Тя размахва юмрук и се ухилва.
— Какво? Не. Добре съм. Наистина. Просто трябва да се прибера у дома.
Тя вдига рамене и подхвърля копието на друг Ай’оа. Виждам как Ейо се опитва да стигне до мен, като си пробива път сред хората. Обръщам се и се насочвам към Литъл Кейм, но в края на селото спирам и изчаквам Ейо да ме настигне.
— Тръгваш ли си? — пита той.
Кимвам с очи, приковани в обувките ми, а после бавно вдигам поглед.
— Ще се върна.
— Не е нужно да си тръгваш. — По устните му се прокрадва усмивка, той пристъпва по-близо и прошепва: — Гледай лова. После, по-късно, може би ще успеем да се върнем при реката. Без Ейми. — Той вдига вежди подканящо.
Опитвам се да не се поддам на пеперудите, които пърхат в стомаха ми, нито на подтика да кажа „да, да“. Поклащам глава отрицателно.
— Не, аз… наистина трябва да се прибера.
Втренчва се в мен умолително, но явно вижда, че съм твърда, защото въздъхва и кимва.
— Добре. Върви тогава. Но първо… — Той протяга ръка към джоба на шортите си и изважда нещо. — Ето. Искам да ти я дам.
Той държи в ръката си миниатюрна птичка, направена от същия камък, от който е и ягуарът му. Разперила е крила, сякаш лети. Окачена е на тънка връв от здраво сплетени нишки.
— О, Ейо. Прекрасна е.
Той вдига рамене.
— Нищо особено. Но е за теб.
— Ейо направи подарък на птичката Пиа! — писка издайнически Ейми. Тя стои до мен, но дори не я забелязвам, преди да проговори. — Това означава…
С вик Ейо я хваща през кръста, вдига я и я завърта настрани. После я пуска и я избутва.
— Върви! И спри да приказваш! Говориш като майка си маймуната, никога не млъкваш!
— Какво означава? — питам любопитно.
— Нищо. Нищо не е… просто глупав… Ако искаш, можеш да ми я върнеш.
— Не, искам да я запазя.
— Хубаво — отговаря, все още намръщен. — Няма нищо особено.
Въпреки привидното си равнодушие, наблюдава внимателно как вземам подаръка и го прибирам в джоба си.
— Благодаря ти — прошепвам и после добавям: — Чакай ме.
Очите му сякаш изричат: „Завинаги“.
Глава 24
Промъквам се обратно в Литъл Кейм по същия начин, по който излязох. Този път обаче съм толкова разсеяна, че не успявам да го направя достатъчно бързо. Електричеството опарва ръката ми, изскимтявам и падам тромаво на земята. Не ме заболява, но да те ударят пет хиляди волта и да паднеш от пет метра не е особено приятно дори за мен. Известно време лежа, пъшкам и нямам сили да се изправя. Ръката ми е изтръпнала, но болката прогонва част от паниката, бушуваща в главата ми с любезното съдействие на Ейо.
Той щеше да ме целуне. Да целуне мен. Още една секунда и устните ни…
Дишам плитко и ускорено, но не заради изтощението, а от ужас и учудване. Вадя изваяната от нефрит птичка от джоба си и я разглеждам. Щях ли да го направя? Щях ли да му разреша? Исках, в това съм сигурна. В онзи момент, когато той беше толкова близо до мен, топъл и изпълнен с живот, не исках нищо на света така силно, както да усетя устните му. Сега, в своя познат Литъл Кейм, се чудя какво ли щеше да е, ако бях стигнала до края. Перспективата едновременно ме възбужда и тревожи.
Той щеше да ме целуне.
Чувам стъпки, изправям се бързо на крака и пъхвам птичката в джоба си. Чичо Тимоти се появява с провесена на рамото пушка иззад ъгъла на сградата и щом ме вижда, поклаща глава и въздъхва.