— Какви ги вършиш, а?
— Извинявай. Разхождах се и без да искам докоснах оградата. — Сигурна съм, че чува колко силно бие сърцето ми. Аз го чувам.
Чичо Тимоти премества поглед от мен към оградата и оглежда джунглата.
— И аз се разходих дотук само защото си се блъснала в оградата?
Преглъщам и кимвам.
Тъмните му очи се връщат на мен и усещам, че не е напълно убеден от отговора ми.
— Вече се извиних — повтарям аз. — Не е като никой досега да не го е правил. Хората докосват случайно оградата непрекъснато.
Той бавно кимва.
— Да… правят го. Но не и ти.
Вдигам рамене и се старая да си придам възможно най-безгрижен вид. Тръгвам покрай него, но той ме спира, навежда се и се взира в очите ми.
— Не вършиш нищо глупаво, нали, Пиа?
— Не! Пусни ме. Трябва да… се видя с чичо Паоло. Закъснявам.
Той тръгва след мен и въпреки че се мъчи да не го показва, знам, че ме подозира. Стигам до Лаборатории А и преди да вляза, се обръщам назад — виждам, че чичо Тимоти ме наблюдава. Сега трябва да измисля какво да правя тук поне за един час или той ще стане още по-подозрителен.
Качвам се по стълбите и тръгвам да търся чичо Паоло. Минавам покрай чичо Харуто и чичо Джейкъб, които си говорят тихо във фоайето и двамата ми кимват. Чичо Паоло е сам в лабораторията до моята и дори не чува, когато отварям вратата. Навел се е над масата и реди по нея снимки на хора. Пристъпвам зад него и наблюдавам. Лицата са безизразни и без усмивка; всичките са ми непознати.
— Пиа! — Чичо Паоло най-сетне ме забелязва. — Какво правиш тук? Мислех, че вратата е заключена!
— Не беше.
Той се оглежда наоколо като подплашена маймуна. Има ли нещо, което не иска да видя? Но след като оглежда какво е на показ и какво мога да видя, той се успокоява и не ми нарежда да изляза.
— Над какво работиш? — питам. — Тези кои са?
Той поглежда надолу към снимките.
— Това е първото поколение от проект 793.
— Проект 793?
Той се поколебава и потропва с пръсти по масата.
— Корпусът… изяви желание да продължим напред със създаването на още безсмъртни.
— И… това е проект 793? — Ще правим господин Перфектен, мисля си, като си спомням думите на леля Хариет. — Кои са те?
Той потропва по една от снимките.
— Това са кандидатите, селектирани от Корпуса да започнат процеса.
— И идват тук? От външния свят?
— Скоро. Когато сме готови за тях.
— Къде ще се съберат всичките?
— В Общежития Б. Повечето стаи са празни, нали знаеш. Предназначени са за такива групи.
— И ще живеят тук?
— Не, не за постоянно. — Той се намества на стола си, вдига левия си крак и обляга глезена върху дясното си коляно. През цялото време, докато говори, кракът му подскача. — Мъжете ще бъдат тук за три години, достатъчно дълго, за да получат три инжекции от Имортис. След това ще вземем проби от спермата им и ще ги изпратим да си вървят. Жените, след ин витро осеменяване, ще останат по-дълго. Те ще родят и ще ги изпратим и тях, след като подпишат договор за пълна конфиденциалност относно всичко, което са видели или правили тук. Не можем да издържаме толкова много хора дълго време, без да привлечем внимание.
— Безопасно ли е? Ами ако се изпуснат?
— Корпусът ще се занимава с това — отговаря неясно чичо Паоло. — При всички положения те няма да научат каква е истинската ни работа. Истинската ти същност ще бъде строго пазена в тайна. Ще знаят единствено, че ни предоставят генетичния си код за някакво биомедицинско изследване.
— Защо биха го направили? — Взирам се в безизразните лица. — Защо биха дошли тук за три години, за проект, за който никога няма да научат нищо?
Чичо Паоло ме поглежда намръщено.
— Защо се безпокоиш за мотивацията им?
— Аз съм учен — свивам рамене. — Е, почти учен. Ти винаги повтаряш, че истинската работа на учения е да задава въпроси и да намира отговори.
— Добре. Приема се. — Той размества снимките. — Повечето от тези хора са атлети, учени и художници, които са изключително надарени и умствено, и физически, но в даден момент от живота си са взели някакво лошо решение. Всички се нуждаят от нещо — ново име, нова самоличност, начин да започнат начисто. Ние пък се нуждаем от генетичен материал. Всички печелим.
— А децата? — Сърцето ми подскача. — Ще имаме много деца в Литъл Кейм, нали?
Той кимва, въздъхва и потърква носа си.
— А това означава, че ще трябва да назначим бавачки, които да се грижат за тях. Антонио не може да поеме всички.