— И децата ще имат деца, и пак, и пак… — Посочвам снимка на много красива брюнетка, но с тъжни и безизразни очи.
— И ще ги видя всичките. Ще видя как се раждат, ще видя как растат и се учат и ще видя как умират.
Чичо Паоло взема от мен снимката и я слага при останалите.
— Пиа? Всичко наред ли е?
— Добре съм — отговарям автоматично. — И кога ще пристигнат? Кога ще бъдем готови?
— Това — казва той бавно, срещайки погледа ми, — зависи до голяма степен от теб.
— Ох. — Знам какво има предвид, но не искам да мисля за това и сменям темата с нещо, което ме тормози от няколко дни. — Чичо Паоло, кога точно се е случил пожарът в Лаборатории Б? Този, който е разрушил старото крило.
Той се изправя и ме поглежда изпитателно.
— Защо питаш?
— Защо не? Това е едно от малкото неща за Литъл Кейм, които не знам. И как се е подпалил? Изглежда е било голямо събитие и се чудя защо не се говори много за него. — Въпреки че тонът ми е небрежен, наблюдавам чичо Паоло много внимателно. Виждам как мускулите на врата му потръпват, но лицето му не се променя. Хайде. Кажи ми истината. Толкова много ми се иска само да каже: Не е имало пожар, Пиа. Толкова ли е трудно? Ако просто ми каже истината, тревогата, която ме мъчи, откакто с леля Хариет открихме онези помещения, ще изчезне.
Но вместо това чичо Паоло насочва разговора пак към мен.
— Защо се тревожиш за това? Трябва да се съсредоточиш върху теста си.
Веднага минавам от отбрана в нападение.
— Каза да си дам време…
— Казах, че няма да те подлагам на натиск, Пиа, знам. Но си ни нужна за всичко това. — Той посочва снимките. — Колкото по-дълго отлагаш, толкова повече се тревожа, че все още не си готова и не си оправдала надеждите ни.
— Аз… аз съм почти готова. — Демонстрирам решителност, като го поглеждам право в очите и се надявам, че така ще го убедя.
Той кимва, но продължава да е напрегнат. Сякаш казва: Тогава иди и го направи!
— Но наистина ли е необходимо? — питам отчаяно. — Каква полза има от това? За какво по-точно ще ме подготви убиването на Снизи… на обект 294?
— Пиа…
— Просто не разбирам как като убия едно коте, ще покажа, че съм способна да създавам серума Имортис! — завършвам решително, доволна, че най-после съм изрекла основния си проблем. — Може би не искам да го направя! Може би не искам да премина през твоя тест. Така или иначе, кой казва, че трябва да го направя? — С всяко следващо изречение ставам все по-невъздържана. Думите се изливат от мен като вода от пробита пластмасова бутилка. — Уморих се винаги да правя каквото кажеш, чичо Паоло! Уморих се да стоя затворена на това място!
— Пиа…
— Защо трябва да съм аз? Ако ти трябва мъртво животно, на което чичо Сергей да направи дисекция, направи си го сам! — Удрям с ръка по масата и снимките подскачат във въздуха. Дошло ми е до гуша от всичко. Объркана съм заради Ейо, изпитвам безсилие заради чичо Паоло, преизпълнена съм с гняв заради онази Щраус и отвратителните й бели костюми. Никога не съм потискала толкова емоции в себе си. Сега те се изливат и не мога да ги спра. — Просто искам… искам… — А какво искам? Сълзи замъгляват погледа ми и ги избърсвам с ръка.
Устните на чичо Паоло потрепват и очите му се изпълват със силна болка. За момент ми се струва, че ще ме удари. Но той преглъща и изрича тихо:
— Това е онази жена Фийлдс, нали?
— Не…
— Тя ти пъха разни идеи в главата. Знам, че го прави. Има този навик. Ако зависеше от мен, тя никога нямаше да… Пиа. Чуй ме. — Той ме хваща за раменете и навежда глава към мен. Брадата му е пораснала — толкова дълго и упорито е работил по подготовката за гостуването на Корпуса, че е спрял да се бръсне. — Ти си перфектна. Перфектна. Не просто перфектна заради това коя си, а заради това каква си. Заради това какво означаваш за цялата си раса. Ти си върхът на човешката перфектност, мечтата на хората от хилядолетия. Няма по-велико нещо от теб, Пиа. Ти си краят на всички спорове за религията и морала. Няма правилно и грешно. Има само разум и хаос. Прогрес и регрес. Живот и смърт. Ние те създадохме по определена причина, Пиа, за прогрес и за живот. За живот. Той е най-ценното нещо от всичко и ти имаш повече от него, отколкото е имал всеки друг в човешката история.
Очите му са подивели като тези на Ейо, когато се би със змията.
Чичо Паоло започва да крещи.
— Ние ти дадохме живот, Пиа, и ние те направихме перфектна! И направихме жертви, за да го постигнем. Жертвахме живота си и световната си репутация на видни учени. Жертвахме удобството да живеем със семейства и приятели, за да работим и умрем в тази забравена от Бога джунгла. Жертвахме неща, от които повечето хора не биха си и помислили да се откажат. Извършихме — и вършим — неща, които повечето хора там навън ще обявят за грешни и лоши, само че тези хора са изключително невежи. Невежи и слаби. Но ти ще сложиш край на това. Ще донесеш разум, прогрес и живот в тъмния, умиращ свят. И ако другите могат да сочат и да крещят: „Зло!“, ние знаем — ние знаем, Пиа, — че това, което правим, е наистина най-великата и най-благородната форма на милосърдие. Ние…