Той спира задъхан и сяда обратно на стола си. Разтривам раменете си там, където ги беше стиснал. Болят ме и са студени.
— Съжалявам — прошепвам.
Той затваря очи и се потупва с пръст по носа, докато се успокои. После поглежда към мен и част от свирепостта е напуснала очите му.
— Но разбираш ли, Пиа? Разбираш ли какво ти казвам? Ти си перфектна и няма нищо по-важно от това. Някои неща трябва да бъдат жертвани по пътя, да, включително и котета. Необходимо е. Все още не разбираш, но ще го проумееш. Трябва да го направиш. Трябва да ни докажеш, че си готова. Че разбираш важността на своето собствено съществуване и какво означаваш за човечеството. Че можеш да се посветиш на себе си и на тези, които ще дойдат след теб. Те ще гледат към теб, Пиа, защото ти си първородната безсмъртна. Един ден ще бъдеш най-възрастното същество на света. Ще управляваш всички мъже и жени като кралица, като безсмъртна богиня. И всичко това започва днес. Започва от момента, в който направиш своя избор и си кажеш: „Това е. Ще вървя напред и никога няма да поглеждам назад“. Не можеш да се разкайваш, не можеш да носиш вина в себе си. — Той се изправя отново и лицето му е на сантиметри от моето. — Трябва да убиеш обект 294 и да си способна да го оставиш в миналото, разбираш ли? Тогава, само тогава ще бъдеш готова.
Усещам се толкова притисната, колкото когато анакондата се беше увила около гърлото ми. Думите на чичо Паоло са като змия — красиви и страшни едновременно.
— Съжалявам, Пиа — казва той, очевидно долавяйки страха в очите ми. — Не исках да викам. Надявах се, че сама ще осъзнаеш тези неща. Но може би съм бил прекалено мек, може би съм надценил силата ти. Покажи ми колко силна можеш да бъдеш. Завърши теста.
Кимвам и след като той маха с ръка, че мога да си вървя, избягвам от стаята.
Намирам тихо място под разстлалото ниски клони хининово дърво зад стъклената къща. Коленича там и давам воля на сълзите си. Те се стичат по ръцете ми, капят по земята и оставят тъмни следи по почвата.
Какво искаш от мен? Какво повече искаш? Не е ли достатъчно, че съм безсмъртна, бърза и умна? Защо трябва да съм…
Каква? Каква искат да бъда?
Отвъд морала — проехтява гласът на леля Хариет. Не каза ли тя точно това само преди няколко часа? — Точно това казах, знаеш, че е това — подиграва ми се гласът й. — В края на краищата, твоята памет е…
— Перфектна — прошепвам и изтръгвам стръкче трева. Cynodon dactylon, мисля си, докато разглеждам стройните стъбълца.
Просто трябва да го направя. Да го превъзмогна. Пентобарбиталът все още е в чекмеджето с чорапите ми и мога да го извадя за секунди. И тогава всичко ще приключи. Тревогите ми, страхът…
— Катеричке?
Извръщам лице и се опитвам да изтрия сълзите си, преди да ги види.
— Чичо Антонио!
— Добре ли си?
Обръщам се към него и не успявам да повярвам на очите си.
— Брадата ти!
Той прокарва ръка по гладко избръснатата си брада.
— Какво? Не ти ли харесва? — Той се изчервява. — Хариет каза, че предпочита да я махна.
Но не липсващата брада привлича вниманието ми, а това, което е било под нея през цялото време. Очите ми изненадано проследяват линията на челюстта му, която никога преди не съм виждала, а също и формата на устните му… и трапчинката под левия им ъгъл. Виждала съм това лице и преди. Поглеждам към кръста му за финалното доказателство… и ето го. Колан от кожа — на анаконда. Цяла минута го зяпам с блокирал ум и широко отворени очи.
— Ти си Папи! — ахвам.
Той надзърта зад рамото си, а после коленичи срещу мен с поглед, който ме изгаря също като чичо Паоло преди малко. Започвам да се уморявам от всички тези пробиващи черепа ми диви и свирепи погледи.
— Къде чу това име? — просъсква той.
Все още съм в шок. От всички учени в Литъл Кейм никога не бях предполагала… но не. Има логика. Чичо Антонио. Тихият чичо Антонио, който е трябвало да бъде баща на безсмъртен. От инцидента насам неговата задача в Литъл Кейм винаги е била неясна. Присвива устни винаги, когато някой ме нарече перфектна и очите му се натъжават всеки път, когато издържа поредния „тест“.