— Като говориш по този начин, си мислиш, че си голям мъж, нали? Какво ще направиш, Ейо? Ако я затворят заради теб? Ще можеш ли да го понесеш?
— Ще прескоча оградата и ще я спася.
— Не можеш, оградата е…
— Знам какво е електричество! — Гласът на Ейо става все по-висок и разгорещен. — Не съм невеж Ай’оа, Папи! Част от мен принадлежи на джунглата, да, но другата ми половина принадлежи на мястото от другата страна на онази ограда, при теб и Пиа!
— Виж, синко — казва чичо Антонио с най-убедителния си глас. — Разбирам те. Знам какво се случва между вас двамата, защото преди двайсет години се случи с мен. С мен и майка ти. И виж… виж какво излезе от това. — Гласът му става хриплив. — Съсипа и двама ни, Ейо. Смееш ли да рискуваш да се случи същото? Знам какво изпитваш. Повярвай ми. Аз знам. Защото съм го изпитал. Мислиш си, че докато сте заедно, нищо няма значение, че не може да ви се случи нищо лошо, защото по някакъв начин чувствата ви един към друг ви предпазват.
Чувства. Пеперуди в стомаха ми. Спомням си как Ейо хваща ръката ми и я поставя на сърцето си.
— Нищо не знаеш за нас — протестира Ейо. — Нищо не знаеш за нищо. Аз я спасих от анаконда.
— Много благородно. Но хората вътре в този комплекс са по-лоши от анаконди, Ейо. Те са гнездо усойници и няма да се поколебаят да забият отровните си зъби и в теб.
Не мога да понеса повече да слушам това. Ейо не бива да поема целия му гняв сам, не и заради мен. Изправям се и подавам глава през прозореца.
— Ако си спомняш, аз бях тази, която съвсем сама излезе от Литъл Кейм. Той няма нищо общо с това.
И двамата се втренчват в мен. Лицата им са почервенели от викане и носовете им са на сантиметри един от друг. За моя изненада Ейо е висок почти колкото чичо Антонио. Приликата между двамата е изумителна. Същите квадратни челюсти, същите трапчинки и, общо взето, същото здраво телосложение. Все пак Ейо, също като мен, е наследник на внимателно подбрани първокласни индивиди.
Не е перфектен — напомням си. — Но е близо.
— Пиа, ти обеща — изрича чичо Антонио с тих глас, който е дори по-опасен от виковете му.
— Излъгах. Знаеш, че мога да го правя. Все пак съм отвъд морала.
— Къде чу това?
— Не можеш ли да се досетиш? — обръщам се, посрещам погледа му и той ахва.
— Хариет — изричаме едновременно.
Вмъквам се вътре през прозореца и се оглеждам. Това не е дом на Ай’оа. Очевидно е нещо, построено от чичо Антонио и Ейо.
По стените са окачени портрети на разни хора, заедно с карти и снимки на градове, океани, планини и места, които дори не съм си представяла. Имат си етикети, има и кутии и предаватели. Радиоприемници, камери, дрехи. Вземам книга със заглавие „Повест за два града“ и се взирам в изображението на мъж в странни дрехи, застанал до дървена каруца и обграден от гневни хора. Връщам я на мястото й, вземам друга на име „Пълни съчинения на Уилям Шекспир“ и се разсмивам горчиво. Под нея лежи книга, подвързана с черна кожа и със златен надпис на корицата, гласящ „Библия“. Доста е дрипава — може би е любимата на чичо Антонио?
Това е колекция от нелегални вещи, каквато никога не биха му разрешили да притежава в Литъл Кейм. Колекция с една основна тема: външният свят. Дали тези неща са вкарани нелегално чрез чичо Тимоти или ги е набавил сам? Доколкото знам, никога не е стигал по-далеч от Ай’оа.
— Откъде е дошло всичко това?
Чичо Антонио изглежда всеки момент ще избухне.
— Ти… това е… аааааа! — Той плясва с ръце. — Цял живот съм събирал всичко това! И в мига, в който разберат, че си се измъквала навън, ще го открият и ще унищожат всичко!
— Кой прокопа тунела?
— Не знам, някой ми го показа… — Той пребледнява. — Пиа! Някой ще види шкафа…
— Не се тревожи — махвам с ръка, — върнах го на мястото му.
— Това не е игра, Пиа!
— Не е, така ли? — Чувствам се безразсъдна и дива. Прекалено много неща са ми в главата — страстната лекция на чичо Паоло, сълзите, многото тайни на чичо Антонио, Ейо… чувствата… Може би все пак е игра, от началото до края. Раждане, живот, смърт. Само на някои от нас ни е дадено да я играем вечно. Вдигам глава и разглеждам снимка на руса жена, която е застанала над някакъв отдушник и се мъчи да задържи надолу полата си. — Това означава ли, че печеля?
— Пиа, говориш безсмислици! — заявява нервно чичо Антонио.
— И какво от това? — Безсмислиците са хубаво нещо. Те са нелепи, безвредни. Като хаоса, който ужасява чичо Паоло. Може би разумът е по-ясен и подреден, но безсмислиците са освобождаващи. Ако не говориш нищо друго, освен безсмислици, никой няма да очаква нищо от теб, нали? Няма да ти се налага да оправдаваш очаквания. Няма да ти се налага да издържаш тестове.