— Нищо. Абсолютно нищо. — Не чува ли колко приличат думите на чичо Антонио на това, което самият той ми каза по-рано днес? — Все едно, щом ти имаш проследяващо устройство, чичо Антонио, то и аз трябва да имам. И не мога да ида никъде.
— Не, Пиа. Ти нямаш. Когато се роди, се опитаха да ти имплантират, но… както знаеш, кожата ти е непробиваема. Искаха да ти сложат гривна около глезена, но ги убедих, че не е необходимо. Казах им, че докато не знаеш за външния свят, няма да изпитваш желание да го видиш и ще си стоиш на спокойно и сигурно място зад своите стъклени стени. Защото знаех, че ще дойде този ден, в който ще трябва да бягаш, Пиа. Знаех го от години. Но ако те хванат, няма да се поколебаят да ти сложат проследяващо устройство на глезена и тогава наистина ще бъдеш изцяло в капан.
Не! Не може да бъде! Познавам тези хора. Те са моето семейство. Те ме създадоха. Мога да повярвам на тези неща за Виктория Щраус, но не и за чичо Паоло. Не и за моя екип Имортис.
Но ако чичо Антонио е прав… Затварям очи и си представям как отивам при реката, качвам се на лодка с Ейо и потегляме към онези далечни кътчета от картата на леля Хариет. Възможно е. Можем да го направим. Просто да тръгнем и завинаги да оставим всичко зад нас.
Какво да оставим зад нас? Добре, чичо Паоло е излъгал за пожара в Лаборатории Б. Но би ли го сторил без добра причина? Чичо Паоло е най-разумният човек, когото познавам. И ако си тръгна, оставям него и другите да бъдат наказани от Корпуса. Спомням си думите на Щраус, сякаш ми ги шепти в ухото: Сещам се за поне двайсет учени, които биха убили за шанса да получат твоята работа. Твоята и тази на целия ти екип. Кой знае какво би им се случило, ако просто избягам? Ще мога ли да живея с тази вина през вечността?
Не. Не мога да им причиня това.
Чувствам се като везната в лабораторията на чичо Сергей и всяка нова мисъл в главата ми натежава ту на едната, ту на другата страна. Люшкам се насам-натам, но не успявам да постигна баланс.
— Не знам как да ти повярвам, чичо Антонио — казвам тъжно аз. — Ако има някаква ужасна тайна за Литъл Кейм, която не знам, ти щеше да ми я кажеш.
— Не си измислям всичко това, Пиа. — Гласът му е тих. — Знаеш, че не си го измислям. Отричаш нещо, което знаеш, че е истина.
— Не отричам нищо, защото не знам какво да отрека! Ти не ми казваш!
Той притихва, очите му са замъглени от мъка и безсилие. Завиждам му — поне в него се борят само две чувства. В мен са десетки и изглежда гневът печели.
— Няма да напусна Литъл Кейм — заявявам. — През целия си живот мечтая да имам някой като мен. Някой, който знае какво означава да живееш вечно и да бъдеш неуязвим. Някой, който… — Трябва да се насиля да не гледам към Ейо. — Някой, който ще остане с мен завинаги, който никога няма да остарее, да умре и да ме остави сама, докато аз продължавам да съм вечно млада. — Вдигам умолително ръце, за да го накарам да разбере. — Ти си прав. Аз не принадлежа към нищо, не съм част от нищо. Нито от Литъл Кейм, нито от Ай’оа. Сама съм, чичо Антонио, и винаги съм била сама. И ако напусна Литъл Кейм, ще загубя шанса си да принадлежа на някого. Ще бъда сама завинаги — прошепвам.
— Няма да бъдеш сама, Пиа! — възкликва Ейо. — Защо не можеш да видиш? Аз съм тук.
— Да? За колко дълго? Колко дълго, Ейо? Не мога… не мога да те имам само за да те загубя. Не мога да го направя. — Поглеждам отново към чичо Антонио. — Единственото място, което някога ще съществува за мен, е това, в което съм заедно със собствения си вид. А той дори все още не съществува. Това е моята мечта, чичо Антонио. Това е моята съдба.
— Това са думи на Паоло — отговаря студено той. — Не твои.
— Чичо Паоло ме направи такава, каквато съм.
— Той те превръща в чудовище.
Това е върхът. Нещо в главата ми прищраква.
— Няма да стоя и да слушам повече. Това е… това е лудост! Ти си луд. Тръгвам си. — Обръщам се към прозореца, после си спомням, че тук има и врата и се насочвам към нея.
— Пиа! — Гласът му ме спира точно когато посягам да отворя. — Ако знаеше истината… щеше ли да си промениш решението?
Рязко отварям вратата и отговарям, без да се обръщам.
— Как бих могла да ти отговоря, без да знам каква е истината?
Джунглата изглежда по-мрачна отпреди. Тръгвам напосоки, като се препъвам в камъните и едва не се блъскам в дърветата. Толкова съм объркана. Чувам зад себе си Ейо, който бърза да ме настигне, но не му обръщам внимание. Налага ми се да спра едва когато той застава точно пред мен и не ме пуска да мина.