Тайният вход е толкова добре скрит, че заблуждава за момент дори и моята памет. Най-сетне го виждам, отмахвам листата и отварям вратата. Този път стъпките ми през тунела са много по-уверени и бързо стигам до другия край.
Щом отново се озовавам в електрическата станция и в Литъл Кейм, вълната на адреналин, която ме е държала досега, ме напуска. Все още е нощ и почти всички спят.
Но може би не всички…
Прекосявам на пръсти пътя до Лаборатории А и поглеждам зад ъгъла. И ето. Прозорецът на лабораторията на втория етаж все още свети. Чичо Паоло работи до късно.
Добре. Трябва да продължа. Ако спра сега, може отново да изгубя контрол, да се поддам, да се върна и да помоля Ейо да ме хване за ръка и да ме отведе…
Спри тази мисъл дотук.
Няма движение в стъклената къща. Стаята на майка ми е тиха, но тя винаги спи леко.
Стаята ми е тъмна и светвам лампата. Надявам се Ейо да не стои навън и да не ме наблюдава със своите големи, тъжни сини очи. Не мога да мисля за него. Не мога да се тревожа за него. Ейо е голям човек и ще трябва сам да се погрижи за себе си. Нека тича за помощ при чичо Антонио.
Отварям чекмеджето с чорапите си по-грубо, отколкото е необходимо. Спринцовката все още е там, иглата е остра и блестяща точно както сутринта. Вземам я и нежно я държа в дланите си. Остава още малко. Почти усещам допира на лабораторната престилка по краката си.
Спирам пред огледалото и се вглеждам в отражението си, в бледото момиче с диви очи и листа, останали в косата след тичането из джунглата. С малко боя на лицето бих могла да мина за Ай’оа, като се изключи бледият цвят на кожата ми.
Това е. Продължавам и никога няма да се обърна назад.
Оставам в стаята си само колкото да си среша косата и да си облека чисти дрехи. Широки бели панталони и обикновена бяла тениска. Белите дрехи подхождат на бялата ми лабораторна престилка. Бяла като чистотата на целта и като ясната мисъл.
Бяла като смъртта.
Менажерията, разбира се, е пуста. Чичо Джонас, както винаги, е оставил вратата отключена. Светвам редицата електрически лампи над главата ми и те една по една се връщат към живот с примигване и съскане. Животните, повечето от които бяха заспали, започват да грухтят и да ръмжат, раздразнени от светлината.
Спирам при клетката на Алай и поглеждам вътре, съжалявайки, че напоследък съм го забравила. Забравих доста важни за мен неща.
— Здрасти, момче — прошепвам, макар че наоколо няма кой да ме чуе. — Извинявай. Обещавам, че ще те изведа, може би утре.
Той вдига петнистата си глава, поглежда ме и за момент се стряскам колко човешки изглежда погледът му. Дали укорът в очите му е заради това, че го забравих… или заради нещо друго? Той остава тих и не идва до вратата.
Малко разколебана продължавам към клетката на оцелотите. Джинкс се е свила и продължава да дреме, но Снизи изправя главичка и ясните му сини очи надничат над петнистото й бедро.
Обект 294 — напомням си. — Той е само обект 294.
Когато отварям вратата и влизам в клетката, спринцовката натежава като камък в джоба ми. Трябва ли да го направя тук, пред Джинкс? Или навън, пред Алай и всички останали? Това е смешно. Те са само животни, Пиа. Нямат чувства.
Затварям вратата зад себе си, металните решетки са ледени. И ти не бива да имаш чувства.
Тялото на Снизи е топло и меко. Свикнал е чичо Джонас да го държи и не възразява, когато го вземам. Джинкс вдига глава и мустаците й потрепват, но щом вижда, че съм аз, се прозява, разкривайки остри зъби, и пак си ляга. Толкова неподозираща. Толкова невинна.
Само животни.
Решавам да го изнеса от клетката. Ако Джинкс усети, че се готвя да направя нещо на малкото й, ще обезумее.
Чичо Джонас има метална маса до стената, където разресва и лекува животните. Покрита е с драскотини и резки от нокти, виждам дори следи от зъби по ръба й. Полагам Снизи на масата и прокарвам ръка по гръбчето му. Той се извива, мърка и отърква главичката си в ръката ми. По-добре никога да не научава какво е КПИН.