Вадя спринцовката и имам чувството, че очите на Алай пробиват дупка в гърба ми. Ръката ми трепери силно чак до рамото. Изпускам спринцовката, тя пада шумно и аз подскачам. За щастие не се счупва. Вдигам я и се налага да държа китката си с другата ръка, за да овладея треперенето. Вместо това се задъхвам като Рузвелт преди смъртта му. Чувствам се като една от дрънкалките на Ай’оа, които те правят като пълнят кратуни със сушен боб и използват да отмерват ритъма, когато танцуват.
— Всичко е наред, всичко е наред — повтарям си, без да съм сигурна дали думите са насочени към мен или към Снизи. Котенцето примигва, прозява се и се изпъва, като протяга малките си нокти пред себе си.
Хайде направи го, Пиа, не се замисляй повече. Спри да разсъждавай. Направи го и край.
Вземам спринцовката и се разтрепервам, но колената ми омекват. Не мога да стоя права. Вземам Снизи и сядам с кръстосани крака на пода.
Трябва да докажа… няма правилно и грешно… прогрес, регрес, разум, хаос… Живот и смърт.
Снизи подушва спринцовката, после отърква глава и уши в нея и мърка, доволен от допира на гладката повърхност.
Ти си върхът на човешкото съвършенство… Няма по-велико нещо от теб, Пиа… Наистина най-великата и най-благородната форма на състрадание.
Снизи се опитва да направи скок — наблизо има щурец и той иска да го улови. Задържам го.
Трябва да го направиш. Трябва да ни докажеш, че си готова.
Хващам Снизи за козината на гърба му и се боря с треперенето на ръката си. Алай е на крака в клетката си, крачи напред-назад с приковани в мен очи и потрепваща опашка.
Не можеш да се разкайваш, не можеш да носиш вина в себе си. Трябва да убиеш обект 294 и да си способна да го оставиш в миналото, разбираш ли това?
Не разбирам — прошепвам и чак тогава усещам, че по бузите ми се стичат сълзи. — Не разбирам.
Алай крачи напред-назад, погледът му е като този на Ейо — остър, жив и изпълнен със знание.
Необходимо е.
— Не мога! — Оставям спринцовката, вдигам Снизи и заравям лице в козината му. — Не мога да го направя! — прошепвам. — Не съм достатъчно силна.
Чувам тупване, оглеждам се и с изненада виждам майка си, която стои на входната врата и ме наблюдава.
— Какво… какво правиш тук? — заеквам. — Мислех си, че спиш.
— Слаба — казва тя.
— Какво? — Притискам котенцето към себе си.
— Винаги си била слаба, Пиа. Мека. Емоционална. Неспособна.
— Не… не съм! Просто той е котенце… какъв е смисълът…
— Смисълът — казва тя и тръгва към нас. Все още е облечена и осъзнавам, че изобщо не е била в спалнята си днес. Вероятно е работила с чичо Паоло в лабораторията. — Смисълът е, че Паоло поиска това от теб. Той е блестящ учен и велик човек и ти трябва да бъдеш благодарна за честта да работиш заедно с него.
— Благодарна съм…
Тя се приближава и взема Снизи от ръцете ми.
— Наследила си това от баща си, Пиа. Със сигурност не от мен.
— Какво правиш?
Тя се навежда и взема спринцовката.
— Това, което ти не можа. Паоло е отдал живота си на теб, Пиа. Ти си всичко за него. Няма да позволя слабостта ти да му струва мястото в Литъл Кейм. Не и след всичко, което е направил за нас. Ти ще станеш това, което той иска да бъдеш, но не е необходимо да научава, че сме ускорили нещата.
— Какво искаш да… Не!
Твърде късно е. Тя забива иглата в топлата козина. Запушвам си ушите в опит да заглуша скимтенето на Снизи. Алай изревава и Джинкс се изправя, козината й настръхва. Дори Мърморко се присъединява, като надава ужасния си дълъг рев с уста, образувала буквата „о“. Другите животни, събудени и развълнувани от суматохата, започват да скимтят, да лаят, да ръмжат и да кряскат.
Става много шумно. Спрете, спрете, спрете!
— Спрете! — проплаквам към майка ми и към обезумелите животни. Снизи отслабва. Спира да маха с опашка и да се опитва да достигне с лапи косата на майка ми. Очите му изгубват любопитния си блясък.
Той застива. Майка ми го захвърля на земята пред мен. Тялото тупва с гаден звук и аз се отдръпвам с ужас.
— Ето — казва тя. — Аз свърших мръсната работа, а ти ще обереш овациите.
— Няма! Ще му кажа какво направи!
— Няма да направиш нищо подобно. — Тя грабва ръката ми и напъхва спринцовката в нея. — Не ти се иска малкото котенце да е умряло напразно, нали?
Дълго се гледаме очи в очи, а после тя се обръща рязко и излиза, като оставя вратата да се затръшне зад гърба й. Взирам се след нея и се чудя дали изобщо някога съм я познавала, а от гърлото ми излиза ридание. Сърцето ми се свива и по бузите ми потичат сълзи. Как можа, майко?