Чичо Антонио се е задъхал от бягането:
— Петнистият тиф се пренася от…
— Rickettsia prowazekii — довършвам аз.
Чичо Антонио натиска стоп-бутона на своята пътека и продължава да тича, докато тя спре напълно. Доста е задъхан и по синята му тениска има повече петна от пот, отколкото сухи места. Накрая успява да си поеме дъх и казва:
— Не това беше въпросът, Катеричке. Щях да те попитам не коя бактерия, а кое животно пренася…
— Въшки. Pediculus humanus. — Увеличавам скоростта на моята бягаща пътека с една степен и влизам в новото темпо.
— Хей, кой е преподавателят тук — ти или аз? — Чичо Антонио застава пред пътеката ми и се обляга на парапета. С другата си ръка хваща бутилката вода така, сякаш животът му зависи от нея. Поглежда към дисплея на машината и поклаща глава: — Ти си друга категория, дете.
— Защо всички са толкова развълнувани от новата жена? — питам с малко рязък тон. — Какво й е специалното?
Той повдига въпросително вежди.
— Защо, Катеричке, да не би да ревнуваш?
— Не!
Веселото пламъче в очите му ме дразни още повече.
— Според мен ревнуваш, че получава толкова много внимание.
— Не е вярно — отговарям. — Не искам по цял ден всички да се въртят около мен.
— Нима? — Той сяда на пейката за вдигане на тежести, която никой не използва. — Защото на мен ми се струва, че обикновено е точно така.
Гледам гневно, но той само се смее.
— Тя е нова и различна, Пиа. Това е всичко. След няколко месеца ще стане една от нас, поредното лице, с което всички ще са свикнали. Но ти винаги ще си бъдеш ти — безсмъртна и специална. Така че не се тревожи. Никой няма да заеме мястото ти.
— Все едно, не виждам защо ни е нужна. Скоро ще бъда част от екипа Имортис и тогава ще създадем още безсмъртни. За какво ни е Хариет Фийлдс?
Усмивката напуска лицето му, заменена от странно, мрачно изражение.
— Не знам.
— Мислиш ли, че ще спрат да водят нови учени, когато стана пълноправен член на екипа?
— Не знам.
Продължава да ме гледа с този неприветлив поглед. Може би се занимавам прекалено много с доктор Непохватка.
— Грешиш — казвам. — Не ревнувам, защото всички й отделят толкова много внимание. Но мислиш ли… мислиш ли, че е тук, защото чичо Паоло не вярва, че съм готова? Дали не смята, че имаме нужда от подкрепление в случай, че не издържа следващия тест на Уикам?
Чичо Антонио се взира в мен.
— Не — отговаря тихо той, но се чудя дали не го казва, само защото искам да го чуя.
— Е, откъде мислиш, че е тя? — питам аз като се опитвам да разведря разговора.
— Доктор Фийлдс? — свива рамене той. — Няма значение.
— О, хайде, чичо Антонио! — Спирам пътеката, за да си вържа отново косата на опашка, понеже се е разхлабила от тичането. — Ти си точно толкова запленен, колкото и останалите. Видях те снощи как цяла вечер се въртеше около нея.
— Не се въртях.
— Въртеше се.
По лицето му заиграва усмивка.
— Добре, може би малко.
— Не е ли чудно? Тези нови учени, които идват тук… те имат свой живот извън Литъл Кейм. Замислял ли си се някога за това? Например откъде идват? Какви са били преди да дойдат в джунглата?
Той ме поглежда предпазливо.
— Защо? Ти замисляла ли си се?
— Това е естествен въпрос. А аз съм учен. Моята работа е да задавам въпроси. Чичо Антонио — казвам аз, сядам до него и прехапвам устни за момент, — ти някога… нали знаеш… чудил ли си се какво би било там? Отвъд?
Чичо Антонио се взира в ръцете си.
— Отвъд?
— Знаеш какво имам предвид. Отвъд… оградата.
Когато погледите ни най-после се срещат, устните му са се превърнали в тънка стегната линия.
— Не, не съм се чудил.
Без нито дума повече, той става и излиза.
Вратата се затваря, а аз дълго гледам след него. Не му вярвам.
Нито за миг.
Следобед отивам в лабораторията за седмичния си преглед и срещам в коридора Хариет Фийлдс. Тя ме поздравява и ми махва с ръка, а аз й отвръщам с леко потрепване на брадичката. Докато преминавам покрай нея, усещам очите й върху гърба си.
Наричам я „моята лаборатория“, защото е предназначена само за мен. Тя ми е нещо като втора спалня и съм много горда с нея. Държа редица саксии с орхидеи на первазите на прозореца, а стените са покрити с мои снимки. Те са скучни и са направени, за да документират неща като развитието на лицевите ми кости, но както и да е.
Чичо Паоло ме чака както винаги. Той е седнал на металната маса за прегледи и разглежда таблицата с предишните резултати.