Десет минути по-късно се качваме в три джипа, макар че без багажа бихме могли да се поберем в два. Учените са се натоварили сякаш се подготвят за едномесечна полева операция. Майка ми се качва до чичо Паоло и раздава заповеди на другите, които товарят екипировката си. Наблюдавам я, но тя не ми обръща внимание. Когато снощи показах на чичо Паоло тялото на Снизи, тя беше там и пак не ме погледна.
Чичо Паоло кара единия джип и чичо Тимоти изпраща в другите два свои хора, въоръжени с автомати.
— Заради безопасността — обяснява чичо Паоло. Самият чичо Тимоти остава в Литъл Кейм.
Когато портата най-после се отваря и се понасяме с бучене навън, внезапно осъзнавам, че за пръв път излизам от Литъл Кейм с разрешение. След толкова тайни измъквания почти забравих, че е против правилата.
Вземаме първия завой и Литъл Кейм изчезва.
Чичо Джейкъб се обръща към мен с крива усмивка.
— Добре дошла в джунглата, Пиа! — казва той.
Усмихвам му се в отговор, но бързо поглеждам настрани, за да не забележи колко вяло го правя.
Долината на Глен е само на четири километра. Паркираме, и два километра и половина вървим пеша, защото пътят извива на юг към Литъл Мисисипи, а долината се намира на запад. Джунглата днес е изпълнена с изпарения, макар че не е много горещо. Но с всяко вдишване въздухът става все по-влажен. Учените ругаят и се задъхват, пристъпват трудно под товара, който носят и се мръщят, когато майка ми ги подканва да побързат. Чичо Паоло поклаща глава към тях и се примирява, че трябва да ги изчака. И той се поти, но изглежда изпълнен с енергия, която не намалява от усилието. Поглеждам го и мога да се закълна, че се тресе от вълнение. Минали са осемнайсет години, откакто за последен път е правен Имортис. Било е за родителите ми, година и нещо преди да ме заченат. Чичо Паоло и тогава е бил тук, но ръководителят е бил друг — казвал се е доктор Сато и се е пенсионирал малко преди да се родя. Тъй че това е първият шанс на чичо Паоло да направи сам Имортис, да бъде човекът, който надзирава целият процес.
След като съобщи за днешната екскурзия, го попитах защо отиваме толкова скоро. Още не е пристигнал никой от новите обекти, а и аз не знам много за Имортис. Знам, че трябва да бъде използван до седмица, след като е направен — иначе губи свойствата си. Отговорът на чичо Паоло беше изненадващ:
— Както изглежда, Пиа, един от обектите вече е тук: аз. Да, лично ще се присъединя към проекта Имортис и като част от него ще получа първата инжекция. — Доколкото знам, той е първият учен, който предлага себе си за тази роля. Не е учудващо, че е толкова нетърпелив. Той влага в тази екскурзия повече от всички останали, освен може би от мен.
Знам, че чичо Паоло винаги е мечтал да повлияе върху бъдещето на човечеството, като създаде безсмъртни, но той прави допълнителна крачка, като включва своя генетичен код в гените, които накрая ще произведат господин Перфектен. Чудя се дали когато някоя от обектите жени роди сина на чичо Паоло, — детето ще бъде гледано по различен начин от останалите? Внезапно започвам да се питам дали планът му е не само с цел да окаже още повече влияние върху проекта, а просто да има дъщеря или син. Това е въпрос, който никога не съм задавала на него или на някой друг от учените. Те искат ли деца? Във всички живи същества е заложен стремеж да се размножават, основен биологичен инстинкт, и повечето от тях са жертвали това, за да работят тук. По времето, когато се пенсионират, вече ще бъде твърде късно да имат деца.
Още веднъж си напомням колко много е вложено в мен и в проекта Имортис и когато се замислям как снощи бях на косъм да изоставя всичко, се засрамвам от себе си.
Все пак съжалявам за нещо. За болката в очите на Ейо, когато побягнах…
Но не мога да мисля за това. Трябва да бъда силна. Вървим по тясна пътека и вместо да се нагаждам към мъчително бавната крачка на другите, тръгвам напред. В резултат достигам долината около пет минути преди тях. Изкачвам се по нисък склон, покрит с яркозелена папрат и червени хеликонии, спускам се надолу и пред мен се разкрива Долината на Фолк.
За момент стоя и гледам с широко отворени очи. Долината не е по-голяма от двора на Литъл Кейм, но цялата е залята от лилави орхидеи, като чаша, пълна с лилаво вино. Те са по-големи и по-сложни от повечето видове орхидеи и цветовете им са обрамчени със злато. Неописуемо красиви са. Гледката на долината след толкова години на гадаене повдига духа ми. Чичо Антонио със сигурност греши. Не е възможно такава красота да съществува редом до злото от представите му, независимо какво е то.