Внезапно започвам да се чудя дали и цветето катализатор расте тук, но виждам само елизиум.
Посреща ме Диксън, един от хората на чичо Тимоти. Пита ме къде са останалите и когато му казвам, че се мъчат с екипировката, той простенва, изплюва се върху папратите и отива да им помогне, като ме оставя сама в долината.
До езерото от цветя има гладка скала. Сядам на нея, навеждам се към най-близкото цвете и ето, в малката чашка, образувана от венчелистчетата му, виждам няколко унции от нектара на безсмъртието. Изумително, как животът и смъртта могат да бъдат толкова силно свързани в този цвят и само присъствието на катализатора да прави разликата между тях.
— Пиа?
Обръщам се и виждам скрито сред папратовите листа лице. Замръзвам, а после скачам на крака и свивам юмруци.
— Какво искаш?
Ейо е почти невидим. Може да е стоял там незабелязан цял ден.
— Да ти кажа, че съжалявам. Не исках да те ядосам.
— Ейо, учените ще са тук всяка минута. Трябва да си вървиш!
Той поклаща глава по своя упорит начин.
— Ще липсваш на всички, особено на Ейми. Тя пита за теб.
— Просто забравете за мен, и двамата с чичо Антонио! Сега съм на мястото си и правя това, което трябва. И съм тази, която трябва да бъда! Не можеш ли да разбереш това?
— Разбирам, че те ядосах и съжалявам. — Лицето му е изрисувано, а очите му са умоляващи. Трудно ми е да остана непоколебима, когато ме гледа по този начин. — Накажи ме, ако искаш, но моля те, недей наказва Ейми. Нито баща ми.
Хвърлям поглед към пътеката, за да се уверя, че сме сами, но не знам колко време ще продължи това. Намръщвам се към Ейо и соча към джунглата.
— Върви си, Ейо! Остави ме сама! Наистина! Не искам да виждам Ай’оа повече — теб, Ейми или някой друг! Хайде върви си!
Той ме поглежда сякаш съм го пронизала с отровна стрела.
— Дойдох тук, за да ти предам съобщение от Папи. Той каза, че ако искаш да знаеш истината, ще я научиш.
— Така ли? — Поглеждам го скептично. — И ще ми каже всичко? Защо Алекс и Мариан са избягали? Защо иска да напусна?
— Да. Не. Ами, да, ще научиш всичко това, но не Папи ще ти го каже.
Вдигам ръце.
— Кой тогава?
— Капукири.
Отпускам ръце.
— Капукири? Какво пък знае Капукири?
— Ще дойдеш ли? Довечера?
— Аз… — Спомням си гнева си и как чичо Антонио ме нарича чудовище и решавам, че няма да се предам лесно. — Не знам. Вероятно не.
Внезапно чувам гласове. Другите изкачват хълма. Вече виждам главите им.
— Ейо! Ейо, тръгвай!
Той се кани да каже още нещо, но вместо това стисва зъби и отново изчезва в джунглата. Обръщам се точно когато чичо Паоло се спуска в долината и се надявам, че няма да забележи зачервените ми бузи, нито раздвижването на листата на мястото, където беше Ейо. Но чичо Паоло гледа елизиума, а не мен. Издишам бавно и заповядвам на сърцето си да се успокои.
Значи чичо Антонио иска да ми каже истината… цялата истина. Ще отида ли? Не знам. Наистина не знам. Може би е трик и може би чичо Антонио се кани да ме накара насила да замина, щом не решавам сама да го сторя. Или може би това е моят шанс най-после да разбера за какво са били всичките шушукания. Но защо от Капукири?
Чичо Паоло и останалите пристигат. Моментално наизваждат фотоапарати и бележници, пристъпват предпазливо през цветята и започват да ги документират до последното петънце на всяко цветче.
— Е, Пиа — казва чичо Паоло, — как ти се струва?
— Красиво е. Прекалено красиво, за да се опише.
Той кимва одобрително.
— И като си помислиш, че това са единствените цветя от този вид в целия свят.
— Може ли да го направя? — питам колебливо. — Да събера нектара?
Чичо Паоло се вглежда замислено в мен.
— Да… мисля, че е добра идея.
Като полагам всички усилия да бъда сдържан, делови учен като чичо Паоло, вземам малката стъкленица, която ми подава, и следвам внимателно инструкциите му. Майка ми, която държи апарат в ръце, заснема всяка секунда от действията ми.
— Сега — казва чичо Паоло, — избери едно цвете. Всяко ще свърши работа. Сложи стъкленицата под най-ниското венчелистче и наклони цвета. Отлично, Пиа. Браво.
Подавам наполовина пълната с искряща чиста течност стъкленица на чичо Паоло. Той й слага запушалка и я прибира внимателно в джоба на жилетката си.
— Само една стъкленица?
— За днес това е достатъчно.
На екипа му трябват цели трийсет минути да преопакова оборудването си, половината от което изобщо не са изваждали от чантите.
Когато Долината на Фолк изчезва зад нас, изпитвам съжаление. Тя е място, което не може да се сравни с никое друго. Място, което не можеш да оцениш напълно — място, толкова уникално и красиво, че усещаш като свещено.