По обратния път усещам, че изплувам от тъмния облак, в който ме потопи чичо Антонио. Може би нещата не са толкова лоши. Оглеждам екипа си и виждам усмивки, приятелство и надежда. Това не са чудовища. Това са моите колеги и учители. Моите приятели. Дори майка ми… тя стои до чичо Паоло, смее се на нещо, което той й казва и ръката е на коляното му. Тя уби Снизи, да. Но го направи, за да спаси по-важен човек в живота си. Може би ще успея да приема това.
Чувствам се все по-уверена, че завръщането ми в Литъл Кейм е било правилното решение. Това е моето място и каквито и тайни да крие, не са толкова страшни, колкото си мисли чичо Антонио.
Обмислям поканата на Ейо да изляза от Литъл Кейм довечера и да науча истината. Изкушаващо е, но не мисля, че ще отида. В края на краищата сега съм част от екипа и чичо Паоло скоро сам ще ми разкрие тайните на Имортис, включително и естеството на мистериозния катализатор. Въпреки съмненията на чичо Антонио, сега съм една от тях и затова трябва да започна да се държа като такава. Нека чичо Паоло ми каже истината.
Влизаме през портите в Литъл Кейм, и се чувствам почти щастлива. Когато се върнах миналата нощ, взех своето решение и сега ще се придържам към него.
Днес е първият ден от вечността.
На вечеря сядам до чичо Сергей и чичо Джейкъб, които са направили от спагетите шахматна дъска и използват пеперони и маслини за игрални фигури. Много е забавно, но осъзнавам, че ми е трудно да се засмея. Виждам чичо Антонио през рамото на чичо Сергей. Всеки път, когато се обърна към него, той ме гледа право в очите. Знам, че се чуди дали Ейо ми е предал съобщението.
По-късно вечерта решавам да отида да плувам, но там ме чака Антонио. Седнал е на ръба на басейна и е потопил крака във водата. Наоколо няма никой друг. Знам, че не мога да го отбягвам повече.
— Той говори ли с теб? — пита ме, когато скачам във водата.
Потапям се на дъното на басейна и оставам там почти минута. Излизам на повърхността, избърсвам очи и кимвам.
— Няма да отида. — Започвам да плувам по гръб и ми се иска чичо Антонио да се откаже и да си отиде.
— Пиа, ела тук.
— Не.
— Ела тук.
Неохотно и раздразнено, поемам бавно към него. Когато се приближавам достатъчно, той ме хваща за китката и ме издърпва близо до себе си, за да не изчезна отново във водата.
— Чичо Антонио! — Мъча се да се освободя, но той стиска още по-силно.
— Някой казвал ти е какво се случи с бабите и дядовците ти, Пиа? И с моите родители?
— Напуснали са Литъл Кейм — отговарям гневно. — За да заживеят във външния свят.
Той поклаща глава.
— Лъжи. Не са напуснали Литъл Кейм. Никога не са имали шанса да го направят, защото след „инцидента“ на Алекс и Мариан бяха заключени в Лаборатории Б, където… — той вдишва и издишва няколко пъти, — където умряха.
— Умряха? — прошепвам. — Как?
— По онова време Сато беше шеф. Той беше по-нетърпелив от Паоло и искаше да открие начин да заобиколи петте поколения чакане за раждането на безсмъртен. Искаше безсмъртие за себе си и… — Чичо Антонио затваря очи и поема въздух. Щом отново ги отваря, гневът е изчезнал и е заменен от тъга. — Той ги използва, за да тества върху тях различни варианти на Имортис. Всички умряха за няколко дни, а телата им…
— Спри — прошепвам, защото изглежда толкова нещастен.
И защото не искам да чуя това.
Но той е безмилостен.
— След като Сато приключи, телата им бяха захвърлени в джунглата, за да се разложат там.
— Но майка ми…
— Майка ти знае истината, Пиа, но много отдавна се превърна в една от тях. Бог знае защо. Може би от страх, че същото може да сполети и нея. А и заради Паоло, разбира се — поклати глава чичо Антонио. — Тя се влюби в него в мига, в който той пристигна, преди години. Беше само на петнайсет, когато той дойде, но в момента, в който го зърна, стана негова. Напълно. И оттогава нататък намрази горкия ти баща. Паоло беше всичко, което Уил не е, а тя негодуваше, че е предназначена за Уил. Все пак стори добре, че избра него. Той е по-добър от Паоло, макар и да не го показва.
Водата сякаш е изстинала с трийсет градуса, но не температурата е виновна за изтръпването на ръката ми. Не. Моля те, не. Той беше прав. По-ужасно е, отколкото някога съм предполагала. Мисля си за помещенията в Лаборатории Б, за петната по подовете и стените… петната от кръв. Вдлъбнатините, направени от ноктите на собствените ми баби и дядовци, подлудени може би от болка и клаустрофобия. Колко дълго са оцелели в онези тъмни клетки преди експериментите на Сато да им отнемат живота? Дали когато са умрели, е било с облекчение?