— Легендата за Калуакоа, Онези, които са били, но вече ги няма — започва тържествено на езика на Ай’оа. — Калуакоа били благородни хора като Ай’оа и техният знак бил ягуар, богомолка и луна. Те живеели заедно в гората и дори великата анаконда сама се предлагала да бъде готвена на огньовете им. Но отвъд планината живеели жестоките Матуро, Ядящите лица. Те вярвали, че колкото повече хора убиват, толкова по-могъщи стават. Затова вземали лицата на жертвите си, правели си от тях дрехи и повивали в тях бебетата си. Те убили много Калуакоа.
Капукири спира, за да вземе шепа маниока и да я сдъвче. Понеже има само няколко зъба, това отнема време. Взирам се в огъня и си представям далечното минало, когато в джунглата е нямало караиба и само предците на Ай’оа са бродели сред дърветата.
Капукири примлясва и подновява разказа си.
— Калуакоа се молели на боговете да им изпратят защитник. И боговете изпратили Миуа, дете-бог. Миуа видяла мъртвите безлики Калуакоа и жестокостта на Матуро и изплакала много сълзи за убитите. От сълзите поникнали иреса и цветовете събрали капките.
Поглеждам към Ейо.
— Произходът на иреса — прошепвам, спомняйки си какво ми каза той през нощта, в която за първи път ми показа реката. — Ти не знаеше ли? За произхода на иреса. — Бях го забравила.
Капукири прочиства гърлото си и разбирам, че е раздразнен от прекъсването.
— Съжалявам — прошепвам.
Той присвива очи към мен и продължава.
— Старейшините последвали наставленията на Миуа, изпили сълзите от иреса и умрели. Мъдрецът на селото отрязал дланите на мъртвите и капнал по една капка от кръвта им върху езиците на живите. Това станало Миу’мани, Церемонията на смъртта. След като пили кръвта на старейшините, хората започнали да плачат и да жалеят в долината и от сълзите им поникнали още иреса. Оттогава никой старейшина не умрял в съня си. Вместо това, отивал в долината на иреса и пиел от сълзите, а кръвта му била давана на хората. Кръвта течала от майка към дъщеря и от баща към син и във всяко поколение се раждал защитник. Защитниците били могъщи воини, бързи и безстрашни. Наричали ги Тапумири и не можели да умрат. Когато един ден Матуро отново дошли от планината, Тапумири защитили Калуакоа и отпратили Матуро без никакви лица, освен собствените им.
Прикована съм от огъня. Пламъците му приемат формата на хора. Златистожълтите Калуакоа се извисяват и затихват — раждат се и умират. Кратки, крехки животи, привидно незабележителни, но сега обезсмъртени от думите на Капукири.
— Тапумири били толкова могъщи, че телата им не остарявали. Но сърцата им остарявали и когато изживеели пълноценно живота си, Тапумири пиели от сълзите на Миуа и умирали. Казано е, че великата река на кръвта не е вечна, а трябва да бъде обновявана с кръв, точно както дъждът обновява великата река в джунглата. Ето защо боговете отредили, че мнозина трябва да умрат, за да се роди един защитник — защото няма раждане без смърт.
Но един Тапумири се родил син на вожда на Калуакоа и след смъртта на баща си сам станал вожд. Той бил Изотаза, Глупака, който пожелал да бъде единственият най-могъщ Тапумири на света. Затова забранил на старейшините да пият сълзите на иреса и изгорил долината. Старейшините плакали заради глупостта му, но Изотаза бил непоклатим и повече защитници не били родени.
Огънят се снишава, въглените греят като очи на ягуар. Не мога да откъсна поглед.
— Когато Матуро научили за глупостта на вожда, много повече от тях преминали планината — също и жени и деца — и всички носели ножове и отровни стрели. Изотаза не бил достатъчно силен да ги спре сам и всички Калуакоа били убити.
Изотаза видял какво сторили глупостта и гордостта му, отишъл в долината, където някога растели иреса и плакал за смъртта на Калуакоа. Плакал три дни и три нощи и когато вече не можел да плаче, се огледал и видял, че долината отново е изпълнена с иреса, пораснали от сълзите му. Изотаза пил и умрял.
Капукири отново спира. Отначало изглежда сякаш е изпаднал в транс. Втренчен е в огъня, очите му сияят от отражението на въглените. Продължава да е като камък — дори гърдите му са неподвижни. След една такава дълга пауза заговаря отново.
— Оттогава всички хора по света започнали да се страхуват от долината на иреса. Ай’оа не пият, защото ние сме силни хора. Можем сами да се отбраняваме от племена като Матуро и нямаме нужда от сълзите на Миуа.