Той поглежда нагоре, тъмните му очи, едновременно толкова млади и толкова древни, приковават моите и имам чувството, че вижда всеки момент от живота ми, че вижда всичко, което съм направила и чува всяка мисъл, която някога е минала през главата ми. Очите му задържат моите и горят.
— Но ние помним Калуакоа, Онези, които са били, но вече ги няма. И помним, че трябва да има баланс. Няма раждане без смърт. Няма живот без сълзи. Това, което е взето от света, трябва да бъде върнато. Този, който взема, но не връща, който нарушава равновесието на реката, на него всичко ще бъде взето. Никой не бива да живее вечно, а трябва да даде кръвта си на реката, когато времето настъпи, за да може утре друг да живее. И тъй нататък. — Той затваря очи и аз издишам за първи път от няколко минути, освободена от заклинанието му. — И тъй нататък — прошепва той.
— И тъй нататък — повтарят жителите на селото. — И така нататък.
— И тъй нататък — прошепва Ейо.
Настъпва тишина.
Имам най-странното усещане. Сякаш изобщо не съм аз. Вместо това съм безплътна мъгла, нося се във въздуха над селото и гледам скупчените Ай’оа, наредени в кръг около древния шаман и бледото момиче с широко отворени очи. Чудя се какво ли си мисли тя, за да е толкова неподвижна и бяла. Усещам, че й се е случило нещо ужасно и тя все още не го разбира. Отчаяно копнея да се понеса нагоре и надалеч в балдахина на дъждовната гора, да оставя тази мрачна сцена зад себе си и да си потърся по-весела компания. Но изведнъж нещо ме издърпва надолу към земята и пак съм бледото момиче, седнало на рогозка от листа — мъката й е толкова остра и дълбока, че се присвивам и се опитвам да си поема дъх, но нищо не навлиза в дробовете ми. Сякаш дори въздухът ме презира.
— Пиа? — проехтява глас в главата ми. Глас, дошъл от много далеч. Чичо Антонио. Искам да се скрия от него, но няма къде да отида. Оголена и беззащитна съм като клетка под микроскоп.
— Пиа, погледни ме. — Ейо повдига брадичката ми и ме поглежда в очите. — Добре ли си?
— Не — прошепвам. — Ейо, заведи ме някъде, където да не ме виждат.
Той изглежда объркан, но действа бързо. Ай’оа тихо ме пускат да си тръгна. Избягвам погледите им. Чичо Антонио се пресяга към мен, но аз поклащам глава отрицателно. Не мога да се изправя пред него точно сега. Просто трябва да се махна.
Вървим сред дърветата, стигаме до един капок и се свличаме на калната земя.
— Ейо, не мога да дишам!
Той ме дърпа към себе си и полагам глава на рамото му.
— Можеш, Пиа. В момента дишаш. Не усещаш ли?
— Не усещам нищо. Чувал ли си тази легенда и преди?
Той замълчава и после казва:
— Да.
— Означава ли това, което си мисля?
— Не знам. Това е просто легенда.
Вдигам глава и го поглеждам.
— Не искам да повярвам в нея. Не знам дали мога. Но чичо Антонио й вярва, нали? — Разбира се, че й вярва. Той казва, че го е виждал с очите си: Знам какво се случва в онези лаборатории.
— Ейо, трябва да се върна там.
— Какво? Защо? Папи ми каза, че ако чуеш историята, ще ми позволиш да те отведа.
Сядам, поемам дълбоко дъх и бавно издишвам.
— Трябва да разбера дали е истина, Ейо. Трябва да се върна и да го видя със собствените си очи. Както ти каза, може да е просто легенда. Но знам как ще разбера.
— Ще дойда с теб.
— Не, моля те, недей. Ако е истина… о, Ейо… ако е истина, тогава чичо Антонио е бил прав. За всичко. — Има зло в Литъл Кейм. — Стой тук. Моля те. Знам къде да те намеря.
Ейо се напряга, но накрая кимва.
— Ще се справиш ли?
— Не знам. — Изправям се и чакам, докато главата ми престане да се върти. — Наистина не знам.
Връщането към Литъл Кейм е кошмарно. Сякаш джунглата е направена от хартия, а аз съм кукла на конци, която се движи тромаво и неестествено през нея. Вървя бързо, защото не искам чичо Антонио да ме настигне. Надявам се, че ще остане по-дълго при Ай’оа.
Трябва да проверя историята на Калуакоа. Ако тази легенда, разказана край огньовете в джунглата от древния шаман, означава това, което си мисля, то най-ужасните страхове на чичо Антонио ще се сбъднат — истината ще ме унищожи. Вече усещам действието й, усещам как гризе като плъх всяка мисъл, която минава през главата ми.
Литъл Кейм е почти толкова тъмен, колкото и джунглата. Нося се през него като призрак, който се е завърнал, за да броди. Изглежда всички спят. Прозорците не светят, в сенките няма гласове. Сама съм, което е страшно. Предпочитам да съм заключена в някоя килия в Лаборатории Б, отколкото да съм заключена в главата си единствено със своя собствен глас за компания.