Но не можеше и да се откаже от идеята си. Затова доста вечери подред сядаше отново над формуляра.
Вероятно го объркваше мисълта за компютъра, мисълта за дяволски дръзкия дребосък, който направо безочливо твърдеше, че уж имал компютър. Изкушението да го разобличи и да види какво ще стане, се оказваше непреодолимо.
Най-накрая все пак изпрати попълнения въпросник по пощата с обикновено писмо. Сложи му марка за девет цента и го пусна без да го претегли: „Ако се върне, ще си го взема.“
Но писмото не се върна.
Зебатински надникна в кантората. Вътре не се виждаше жива душа. Нямаше как, трябваше да влезе. При отварянето на вратата звънна едно звънче.
Иззад завесата веднага се появи старият номеролог.
— Да?… А, доктор Зебатински?
— Помните ли ме? — направи опит да се усмихне физикът.
— О, да.
— Каква е присъдата?
Номерологът кръстоса съсухрените си ръце и каза:
— Преди това, сър, има един малък…
— Един малък проблем със заплащането?
— Аз приключих своята работа, сър. И си спечелих парите.
Зебатински не възрази. Беше готов да заплати. Щом като е стигнал дотук, ще е глупаво да се откаже заради пари.
Отброи пет банкноти по десет долара и ги подаде над тезгяха:
— Е?
Номерологът преброи парите бавно, а после ги пъхна в чекмеджето на бюрото си. Едва тогава заговори:
— Вашият случай беше много интересен. Бих Ви посъветвал да промените името си на Себатински.
— Себа… Как го казахте?
Дребосъкът произнесе името буква по буква.
— Променяте първата буква — ококори очи възмутен физикът. — Вместо „З“ да бъде „С“? Това ли е всичко?
— Достатъчно е. Щом като промяната е подходяща, по-безопасно ще е тя да е малка.
— Но как би могла такава промяна да повлияе на каквото и да било?
— А как го прави едно или друго име? — запита кротко номерологът. — Не мога да Ви кажа. Има си някакъв начин. Само толкова мога да Ви кажа. Помнете, че аз не Ви гарантирам успех. Разбира се, ако не пожелаете да направите промяната, оставете нещата така, както са си. Но в такъв случай аз не мога да възстановя сумата.
— И какво да правя сега? Да предупредя всеки да казва името ми със „С“?
— Ако приемете съвета ми, обърнете се към адвокат. Променете името си по законен път. Той може да Ви посъветва за някои дреболии.
— Колко време ще трябва? Имам предвид времето, за да се оправят моите работи.
— Как бих могъл да зная? Може би никога. Може би утре.
— Но нали предсказвате бъдещето. Вие твърдяхте, че го предвиждате.
— Но не като в кристалното кълбо на гадателите. Не, доктор Зебатински. Аз получавам от моя компютър единствено кодирани числа. Мога да Ви изредя комбинациите от цифри за вероятностите, но не виждам картини от бъдещето.
Зебатински се обърна и побърза да се махне от това място. Петдесет долара за промяната на една буква! Петдесет долара за Себатински! Господи, какво име! Та то звучи по-неприятно от Зебатински!
Измина още един месец, докато реши да се посъветва с адвокат. И най-накрая прие идеята за промяната.
Каза си, че винаги може да си възвърне предишното име.
Опитай, навиваше той сам себе си.
По дяволите, да не би да е противозаконно?!
Хенри Бранд преглеждаше папката внимателно лист по лист, с набито око на специалист, който работи вече четиринайсет години в отдела за охрана. Не се налагаше да чете всяка дума. Ако имаше нещо особено, то щеше да се набие в очите му.
— Човекът ми изглежда чист — заяви той.
Хенри Бранд също изглеждаше чист: с мек, закръглен корем и розов тен от обичайното за него яко жулене на кожата по няколко пъти на ден. Сякаш непрекъснатият контакт с всякакви човешки прегрешения — от вероятно невежество до вероятно предателство — го принуждаваше да се къпе често.
Лейтенант Албърт Куинси, който му донесе папката, бе млад и изпълнен с отговорност към задълженията си на служител в отдела за охрана на Ханфорд Стейшън.
— Но защо „Себатински“? — настояваше да разбере той.
— А защо не?
— Защото няма смисъл. „Зебатински“ е чуждестранно име и аз самият бих го променил, ако се казвах така. Но бих го променил на нещо англо-саксонско. Ако Зебатински бе направил именно така, щях да го разбера, нямаше да се усъмня в нищо. Но защо да променя „З“ на „С“? Мисля, че сме длъжни да разберем какви намерения има.
— Някой питал ли го е защо е промяната?
— Задължително. В приятелски разговор, разбира се. Аз уредих много внимателно нещата. Не казва нищо повече от това, че му е омръзнало да се мотае в края на азбуката.
— Възможно е, нали лейтенант?
— Възможно е, но защо да не промени името си на „Сандс“ или „Смит“, щом като толкова иска да започва със „С“? Или, ако толкова му е додеяло това „З“, защо да не направи пълна промяна и да предпочете „А“? Защо да не е име като… м-м-м… Арънс?