— Не.
— И ако те успеят, а ние нямаме такова откритие, руснаците ще могат да унищожат Съединените щати, да ни направят на пух и прах с цената на… да речем десет града.
— Далечни, далечни перспективи… А ние сме взели да ги обсъждаме „на ура“. Всичко това се основава на някакъв човек, който е променил една буква от името си.
— Добре де, аз може и да съм откачил. Но няма да оставя така нещата. Не и при това положение. Ще Ви набавя имената на изчезналите ядрени физици, дори ако се наложи да отида за целта в самата Москва.
Бранд се сдоби с имената на изчезналите. После прегледаха цялата научна документация на опитите, провеждани от тях. Последва разширено заседание на Комисията, а после и среща на ядрените мозъци на нацията. Доктор Кристоф най-после излезе от сесията, продължила цяла нощ. В нея взе участие дори самият президент.
Бранд посрещна доктора. И двамата бяха уморени, имаха нужда от сън.
— Е, какво? — запита нетърпеливо Бранд.
— Повечето са съгласни. Някои се колебаят, но по-голямата част са „за“.
— А Вие? Убеден ли сте?
— По-убеден не бих могъл да бъда. Но ми се иска да погледна проблема от друг ъгъл. По-лесно е да повярвам, че Съветите работят по програма за предпазване от гама лъчи, отколкото да приема, че цялата информация, която разкрихме, няма никаква взаимовръзка.
— Решено ли бе ние също да започнем изследвания по защитната преграда?
— Да — Кристоф приглади назад оредялата си, щръкнала коса и почти зашепна, гласът му звучеше сухо. — Ще работим с всички сили. Знаейки трудовете на изчезналия физик, ще ги следваме направо по петите. Можем дори да ги надминем… Разбира се, те ще разберат, че работим в същата насока.
— Нека. Нека. Аз ще отклонявам атаките им. Не виждам никакъв смисъл да продаваме десет от нашите градове, за да се сдобием с десет от техните… след като и двете страни са защитими, а те са достатъчно глупави и няма да се усетят скоро.
— Дано да не е прекалено скоро. Не искаме да разберат прекалено бързо. Ами американския Зебатински-Себатински?
— Все още няма никаква връзка с разследванията ни за гама лъчите — Бранд бе угрижен. — По дяволите, огледахме всичко. Съгласен съм с вас. Сега се намира на възлово място и не бива да го държим там, макар и да е чист.
— Не можем да го изхвърлим току-така, в противен случай руснаците ще се усъмнят.
— Имате ли някакви предложения?
Двамата вървяха по дългия коридор към асансьора в дъното. Беше четири часа сутринта. Пустош и тишина.
— Разбрах какво работи. Той е добър — по-добър от много други, но не е доволен от работата си. Не е за колективна работа.
— Тогава какво?
— Той е от типа учени, които ги бива най-вече за академична работа. Ако му предложим в някой голям университет висока длъжност в катедрата по физика, мисля, че ще приеме с удоволствие. Има достатъчно места, без да са секретни, за да го държим настрана и под око. И накрая ще имаме естествено развитие. Тогава руснаците може и да не се почесват от учудване. Какво ще кажете?
— Това е идея — съгласи се Бранд. — Дори звучи много добре. Ще поставя въпроса на шефа.
Когато се качиха в асансьора, Бранд се замисли дълбоко над всичко, което се случи през последните дни. Какъв край за история, започнала с промяната на една буква…
Маршал Себатински бе почти онемял от почуда:
— Кълна ти се, не зная как стана всичко — обясняваше той на жена си. — Нямах и представа, че ме познават… Боже милостиви… Софи, доцент по физика в Принстън. Помисли си само.
— Смяташ ли, че е заради изказванията ти на събранията на АПС?
— Не проумявам. Съвсем неочаквано в отдела бе проведен тест, всеки се претрепа да се представи добре. Значи тези, които са ме проучвали, са от университета в Принстън — щракна той с пръсти — Това е. Нали знаеш колко формуляри попълних през последните шест месеца. Ами онези разговори, които никой не можеше да ми обясни защо са. Бях започнал да си мисля, че съм заподозрян като нарушител… А всъщност от Принстън са ме проучвали. Само те са.
— Може да е заради името ти — предположи Софи. — Заради промяната.
— Гледай сега вече какво ще направя. Моят професионален живот ще си е само мой най-после. Аз ще направя своите открития. Щом получа възможност да работя без… — Той изведнъж замлъкна и се обърна към жена си: — Моето име! Имаш предвид буквата „С“?
— Ти не получи предложението, докато не си смени името, нали?
— Не го получих и дълго след това. Не, просто съвпадение. Нали ти казвах преди. Софи, хвърлих онези петдесет долара, само за да те успокоя. Господи, какъв глупак се чувствах пред самия себе си, когато упорствах за това нелепо „С“.