— Тъй вярно!
— Добре. Седни. — Лицето на Андерсън малко омекна. — Изглежда, пътуването ти не е било леко.
— Но си заслужаваше, мадам. — Брикман седна с изправен гръб и вдигната глава като първокурсник при постъпване във Въздушната академия.
„Интересно — помисли Андерсън. — Обичайна проява на дисциплина към властта, но очевидно отсъствие на страхопочитание. Типичен планерист от Ню Мексико.“ Но имаше нещо друго, което беше различно в този млад мъж. Победител, несъмнено. Но не беше само това. На Андерсън й беше трудно да го определи, но ако я накараха, щеше да каже, че Брикман има неуловимо излъчване на превъзходство, на скрита непреодолима сила. Такава, която може да изведе човек на самия връх.
Мониторът светна и на екрана се появи Дийк Хейуд.
— От Гранд Сентрал току-що пристигнаха идентификационните данни на Брикман. Подадох ги на конвертора. Можем да сравним гласовите и пръстови характеристики.
Андерсън натисна бутона, с който включи образа си на екрана пред Дийк.
— Ще се свържа по-късно.
— Има още нещо, мадам. Досието му е с достъп девето ниво.
Дъхът на Андерсън спря.
— Добре, свържи ме.
Информацията, предавана по контролираните от КЪЛЪМБЪС видеомрежи, беше с различни нива на достъп. Нивото на достъп се контролираше с магнитно кодирана идентификационна карта, носена от всеки пионер. С всяко повишение на пионера или с даване на допълнителни привилегии, или заемане на пост с по-високи отговорности нивото на достъп нарастваше. Като полковник, който командва важна попътна станция, Андерсън имаше девето ниво.
Дийк изчезна от екрана и показа част от картотеката на Брикман, предадена от Рузвелт/Санта Фе от КЪЛЪМБЪС — гигантския всезнаещ компютър, който функционираше като мозък и централна нервна система на Федерацията.
Андерсън дръпна калъфката, скриваща екрана от двамата й батальонни офицери, сега седнали от двете страни на бюрото, извади идентификационната си карта, пъхна я в отвора и каза на машината:
— 5824 Андерсън. Разпечатка, моля.
Последва кратка пауза, през която мрежата свери гласа й със записа си, след това на екрана се появи ново съобщение.
Състоеше се от две букви, четирицифров сериен номер, след него още две цифри: СТ–3552-ВР. Кратко, но съдържателно. „СТ“ означаваше „Селективно третиране“; „ВР“ — „На вниманието на ръководители“; цифрите показваха просто поредния номер на Брикман в списъка за селективно третиране.
Андерсън натисна бутона за изхвърляне на идентификационната карта и кодът СТ изчезна от екрана. Беше поверително повикване. За щастие Дийк беше видял нивото на достъп преди тя да беше отишла по-нататък. „ВР“ означаваше, че срещу субекта не могат да се предприемат никакви административни действия, без разрешението на Белия дом в Хюстън/Гранд Сентрал.
Първото семейство имаше свои планове за Стивън Рузвелт Брикман.
Глава 2
КЪЛЪМБЪС беше програмиран да сигнализира в Белия дом при всяко запитване, отнасящо се до досиета с гриф „ВР“. Когато изпрати данните в Пуебло, той веднага съобщи за това на Контрола на централния архив — поделение, директно подчинено на членове на Първото семейство, — заемащ двадесет етажа, всеки с размерите на футболно игрище, с много редици екрани и клавиатури, на които денонощно имаше оператори. На екрана на един оператор в секцията „Селективно третиране“ светна съобщение „Искане за достъп до списъка с поверителни досиета“.
Белият дом побърза да потвърди продължаващия си интерес към 8902 Брикман, С.Р. Предаването на данните за гласова идентификация беше последвано от видеограма до полковник Андерсън: „Само за вашите очи. Брикман не трябва, повтарям, не трябва да бъде разпитван. Никой от неговата родна база не трябва да бъде допускан до него нито да научи за неговото присъствие. Освен най-кратки заповеди или инструкции никой не трябва да разговаря с него. След като бъде сигурно идентифициран, той трябва да бъде прегледан от лекаря на попътната станция, който да докладва за здравословното му състояние. След това да бъде изолиран, докато не се уреди прехвърлянето му. Дотогава да бъде третиран като заподозрян нарушител на Кодекса, без да се прилага физическо насилие.“
Андерсън не беше нервна жена, но знаеше, че няма да намери покой, докато не се отърве от Брикман. Беше постъпила правилно, като бе отпратила Хармър и Нолан при първото споменаване за пленничество при мютите. Ако новината се разчуеше, това щеше да има неблагоприятен ефект върху морала на бойните подразделения. Беше естествено от Гранд Сентрал да искат първи да анализират всичките последици, но — по дяволите — тя беше командир на попътна станция на фронтовата линия! Трябваше дай се разреши да знае какво става.